Cпомен от мен
Августин Господинов

Преследват ме, оглеждам се нервно, а те са там, някъде, не ги виждам, но знам, че ме следят, че не ме изгубват от жълтите си очи и няма да ме оставят на мира, докато...

Трябва да се махна. Ню Йорк! Ей го къде е, а и седмица-две далече от тук ще ми се отразят добре. Статуя на Свободата, небостъргачи, Сентрал парк, клубове, в които посмъртно няма да вляза и гета, от които ще изляза само посмъртно.

Затягам колана си и глътвам едно приспивателно. Не понасям дългите полети. Никога не съм виждал клоуни с триони по крилата на самолетите, но ако не заспя, ще се отегча, а знам, че тогава ставам отвратителен. Унасям се. Събужда ме напъпила стюардеса и ме пита дали искам сок от портокал, ябълка или касис. Побеснявам от това как натрапва малкото си въртеливо задниче пред лицето ми. В просъница плъзвам показалеца и средния си пръст от колянато й към ръба на полата, тя настръхва, отстъпва крачка назад и докато се отдалечава си мисля, че никакви сокове от портокал, ябълка или касис не искам. Да коленича пред нея искам и от извора да пия искам. Май няма да стане обаче.

С бързо тракане на токчетата си малката кошутка в униформа се скрива зад завесите и я чувам как съска нещо на колежката си. Дееба. Не съм лош човек. Просто съм директен и безпардонен в желанията си и не обвивам похотта си в опаковачна хартия. Тук и сега, защото някога някъде значи никога никъде. Дано неусетно не съм се превърнал в един от онези тънкопишковци, които пляскат сервитьорки по дупетата, черпят барманки с намигване и опипват стюардеси в просъница. Всичко останало е окей.

След няколко минути идва друга стюардеса и ми казва, че дължа извинение на колежката й, че иначе като кацнем, тя можела да подаде опакване срещу мен за сексуален тормоз, че такава вулгарност била напълно недопустима. Губя интерес и се унасям, а Стейси (пише го на златна табелка върху дясната й гърда) ме побутва, дава ми някакво малко листче и си тръгва. Хотел Адлон, стая 1014, ще остане една нощ в Ню Йорк. Не исках тази, но какво пък. Всяка от тях има стойността на едно изпразване.

На летището в Ню Йорк си чакам багажа, а покрай мен минават пилотът и помощник-пилотът, следвани на няколко крачки от стюардесите с малките си куфарчета. Пластмасови усмивки, избелени зъби, едва доловими бръчици около очите, изпъчени тела, надменни погледи. Обожавам жени, които излъчват превъзходство. Истинско удоволствие е да го начукаш на достойнството им. Стейси не ме поглежда. Предвидима расова кучка, която виждам как ще застарее преждевременно. Няма по-тъжна гледка от жена, която е красива само в спомените си. Но до довечера се надявам да се съхрани.

Взимам си куфара и си хващам такси. Закарай ме някъде, пич. Чернилката зад волана се ухилва съзаклятнически и ме оставя пред някаква олющена сграда с големи червени врати и неонов надпис OPEN. 24 долара дължа, давам му 50, хареса ми, че не ми зададе нито един въпрос. Той ми намигва и отпрашва, аз седя отпред с куфара си и нямам идея какво да очаквам. Зализан портиер ме превежда през дълъг коридор, решен в износено винено кадифе. Бардак. Бардаците навсякъде по света са епруветки, в които плуват препарирани желания, потопени в евтин одеколон.

-Радваме се, че сте тук, сър, момичетата ви очакват, сър, бля бля бля, сър, бля, бля, бля.

Да бе, мисля си. Момичетата сутринта са се събудили, изкъпали, избръснали са путките си, сложили са си дезодорант, мазали са се с кремове, лосиони, млека, тоници, гримирали са се, парфюмирали са се, пристегнали са задниците си в черни бикини, а циците си - в червени сутиени, обули са си чорапи и са закопчали старателно жартиерите, после са покрили голите си рамене с прозрачни халати, наденали са съблазнителните си погледи и това всичкото само и единствено с идеята как аз ще долетя от пичка си лелина и ще бъде техен. Не понасям любезността на продавачите на тела.

Излизам от бардака. Рано е и ще трябва да изчакам денят да умре. Междувременно ще си купя бейзболна шапка, ще ям хотдог и ще се кача на Емпайър Стейт Билдинг. Или пък няма. Влизам в случаен бар, никой не ме поглежда. Тук човек може да се удави в анонимност. Бирата е водниста, чашите - съмнителни, барманът - лепкав и отегчителен. Първата халба утъпква пътя за още няколко, а сетне им изпращам и кавалерия самотни шотове текила.

Провъзгласявам с облекчение деня за мъртъв. Качвам се на такси и отивам в Адлон. Стая 1014, казвам на рецепцията, асансьорът в дъното, а после надясно. Дъвка нямам, презервативи също. Почуквам, отваря ми Стейси, още с униформа, средно високите си токчета и синьото фишу, косата й е прибрана, усмивката й е по-топла от тази на летището, но пак оставя послевкус на пластмаса. Отдъхвам си, никак не се е състарила. Предлага ми нещо за пиене, докато си сваля обеците. Смуча бърбън, а Стейси се оказва бърборлива малка курва, която се опитва да ми пробута номера, че изобщо не е толкова яко да си уникална мацка и да обикаляш целия свят. Дори в момента събирала пари, за да завърши университет. Оставям я да си изиграе сценария, не искам да й отнемам напълно сигурността на познатото. Самота, любов, коя зодия съм, какво ме води в Ню Йорк, тя често летяла до тук, аз съм за първи път, о, много щяло да ми хареса. После ми разказва каква незадоволена пача е Кони (колежката с малкото въртеливо задниче) и как не е искала да ме засегне или нещо такова, като дошла да ми се скара. Отигравам го като всеопрощаващ и великодушен благородник и казвам само „през кура ми е”. Хи-хи, през кура, казва Стейси и кръстосва крак под перфектно отработен ъгъл, така че да покаже дантелата на найлоновия си чорап. Цял ден си представях как идвам, изпивам едно на екс в хотелската й стая, откъсвам златната табелка с името й, захапвам дясната й гърда през сутиена до кръв и си тръгвам. В момента обаче искам повече. Виж, котенце (харсвало й да я наричам така), нямам време, тук съм по работа. Дойдох, за да изчукам надменната ти все още стегната путка и да се изпразня на превъзходното ти лице. Стейси също е тук по работа.

Тръгвам си,а тя надява отново гордия си поглед и отива да си вземе душ.

После чувам алармата си. Нощта избледнява по ръбовете, а мен никой не ме преследва, Ню Йорк е на 5000 километра, в дъха ми няма и нотка от парфюма на Стейси. Процеждащото се през прозореца слънце погребва съня ми, в който аз бях тежък и мъжествен, спонтанен и решителен. Събуждам задрямалия до мен лаптоп, изпуквам си кокалчетата и изцеждам и последния спомен върху уърдовия файл. Спомен от мен, какъвто можех да бъда.