Прасе с прасетата
Зоя Лилиева

Прасето чакаше дневната си гозба - остатъци от закуски, марципанчета, други сладки, нещо, което аз и да исках, не можех да получа. Сутрешната закуска миришеше на вкиснат портокалов сок - любим, но втръснал, просто поредният портокалов сок. Не ягодов, не бананов, портокалов. Отново. Прясно мляко с хляб. На обяд боб, а вечерта кисело зеле със свинско. И утре пак така. И вдругиден. Все едно и също. Имaше дни, в които нарушавах обреда. Някъде на десет, около рождения ми ден, кокошката снесе с две яйца повече от нормата ѝ за деня и станаха три. Невероятно събитие в един предвидим и повтарящ се мой делник, което беше повече от достатъчно, за да пробуди смелостта ми. Яростна, реших, че ще прекрача границите, ще надхвърля позволеното и ще се потопя в непознатото, в неразрешеното. И тогава се случи - откраднах двете яйчица от Инка (така се казваше онази кокошка, кръстена на любимата бабина внучка), скрих се в лятната кухня в мъртвите часове между два и четири, през които нямаше жива душа, запалих котлона и си забърках яйца. Беше останал малко от хляба за прасетата - все още мек и непрестоял, който ми правеше компания и се опитваше да ме засити. Истинабеше, че в този момент се чувствах най-щастливото момиче, сякаш прекрачила всички правила, табута, СТОП-знаци и граници. После бързо се отърсвах от главозамайването си, изключвах котлона и миех тигана на външната мивка, така че никой да не разбере за моя грях, подсушавах го с тениската си и я хвърлях за пране. И все пак моетоизкушение имаше висока цена - поредното конско за нацапаната ми с мазнина блуза, как може да съм на десет и все още да ям като тригодишна, да се клепам така, като прасе...само едно кюфте за мен на следващия рожден ден! „Как не те е срам, цирей, как...прасе с прасетата.” По прости математически сметки това мое отдаване на Злото в пълната му форма се предвиждаше да се случва веднъж на година и то след януари, за да мога поне да улуча двете кюфтета на собствения си рожден ден, поне това удоволствие да не пропусна, така или иначе веднъж се “раждах” на година... С времето собственото ми остаряване се превърна в най-желано събитие по две причини - ям двойна порция кюфтета, едно марципанче и оттам нататък мога да си оцапам блузата с използвания мазен тиган в някоя тиха утрин, в която Инка благоволи да пусне шестица. После да изслушам досадната лекция по правилно хранене и да се замечтая за следващия ми рожден ден. С течение на времето започнах все повече да искам. На празници, когато ни се полагаше по един бонбон, аз си крадях още един от сестра ми, понеже перманентно не ядеше, камо ли сладко. Така не се усещаше престъплението ми, макар най-голямото от всички да бе изписано на лицето ми. Колкото иплахи и тайни да бяха срещите ми със Злото, моята явна ненавист към рамките ми изигра лош номер още когато "предявих претенции" да си взема от сиренето пред Инка на вечеря (това е кръстницата на кокошката). Тогава бях на дванайсет и ми се каза, че съм едно нахално и неблагодарно дете, което не си яде зелето, а подяжда другите невинни, злояди деца, които, да си признаем, не бяха нито невинни, нито злояди. Оттогава спрях да се обаждам, както майка ми ме съветваше цял живот: „Мълчи си, мълчи си...”, ала вътре в мен, в моята непокорна душа, никой не подозираше как всичко се притъпи, но не и чувството ми за бунт. Бих направила всичко, но не и да се откажа от него. Затова продължих тайно да си грея масло на котлона и да си топя от него с типов хляб. Веднъж в годината. Когато в къщите на другите имаше кренвирши, си задавах въпроса, защо у нас няма, като беше еднакво скъпо както за нас, така и за тях. Защо никога не ми беше вкусно вкъщи и защо не мога да ям филия със сирене за вечеря, а трябва да “уважа” баба си и да изям порцията свинско със зеле? Защо съм "прасе с прасетата", като се опитвах да скрия нещо, което другите правеха наяве и без укори? Защо съм "прасе"? Аз никога не съм била прасе. За съжаление. Прасето всеки ден получаваше марципани, понякога цели целувки,остатъци от хляб, поляти с масло - ето това беше разлика между мен и прасето, аз ядях по едно марципанче на година, а то - по три всеки ден. Понякога ровех в чувала с изхвърлени лакомства, за да си открадна едно, но все ме хващаха и ми ги вземаха: „Те са за прасето. Иди в кухнята, има зеле...”. Мислех си, че това зеле е от грижа за мен, за сестра ми, за нас - да сме добре нахранени и нищо да не ни липсва. Казах си добре, луда си да ровиш при прасетата. Но когато след деветнайсет години съществуване не бях удостоена с малко скътани пари за абитуриентска рокля, а дори бях "принудила" родителите си да заемат пари, разбрах всичко - не е било за мен. Нито за сестра ми, нито за нас. Беше за Инка. Да си купят апартамент и да бъдат самостоятелни с майка ѝ, за да бъде баба спокойна. И зелето не ме засити никога, както се предполагаше. То беше като подхвърлена коричка хляб за едно улично куче без избор – живее си на улицата, няма къде да отиде, няма на кого да разчита освен на този сухар от случаен минувач (пак "добър" човек). В повечето моменти, в които са ме наричали "прасе с прасетата", исках наистина да съм – за прасето имаше всеки ден пресен типов хляб, току-що донесен от пекарната след два часа висене на стометрова опашка от потни, уморени и станали в ранни зори хора, един чувал с изхвърлени лакомства, които виждах само в магазините и по Коледа, и добродушно жален поглед от стопанина, на когото му пука повече за кочината, отколкото за семейното огнище.