Дом
Георги Белоречки

Удря ме една болка в сърцето, както пианистът удря клавишите и изкарва душата си през струните. Сядам и пиша, докато не я уталожа. Поглеждам часовника и отново закъснявам. Стрелките бягат към утрото, домът е утихнал и чувам единствено тежките въздишки на кучето, заспало на геврек върху леглото ми. Вадя цигарите от шкафа и приближавам прозореца. Не съм разбрал кога е дошла зимата, кога мъглата и студът са заскрежили брезите и кварталните алеи отново са потънали в кал и следи от автомобилни гуми. Пулсиращо близко, безпаметно далече. Къде съм, сред кои съм? Сред свои? Отварям прозореца, пуша и се чувствам чужденец. Дом, семейство, отвъд прозореца – нищо. Само стъпките на гладни песове.
Както заскрежените жици, по които тролеят минава сутрин рано, така и цигарата яростно искри в мъглявината между пръстите ми. Дърпам за последно и не получавам отговори. Не и хубави отговори. Утре потеглям отново. Другаде, където зимата няма родопски одеяла и суджуци по балконите.

Другаде. Къде ли съм сега?