Постно
Августин Господинов

Ставрос Кутунидис е вътрешният ми глас. По заместване е и въображаем приятел. Понякога Бай Ставри е и моето свръх Аз. Прекрасен човек. Майка му била гъркиня, баща му си умирал да го набие на гърците, а остналото, както се казва, е история. Хитър е бай Ставри, очичките му са леко присвити и шават лукаво, усмивката никога не показва зъбите му, косата е винаги пригладена.
Събуждам се, а той седи на масата до мен и чисти ориз.
-Оо, чорбаджи! -поздравявам с бодър вик, а глъсът ми отеква в пълната ми с алкохолни пари кратуна.
-Добро утро, чоджум. Рекох да направя един постен ориз. Как е главата?
Бай Ставри ме е учил, че ако не чуваш пулса си сутрин, не можеш да си напълно сигурен, че си жив...или че си струва изобщо да си жив. Тази сутрин обаче всичко е прекрасно. Ритъмът на сърцето ми тупти, където трябва. Главобол и ерекция. Вечерта е била приемлива, мисля си, докато си отварям бира. Май е мексиканска, защото на цвят е точно като едновремешната лимонада, а на вкус - като пикня на някой муньо с мустаци и шкембе.
-Главата ще я бъде, ама друго ме е яд, бай Ставри. Тия сто процента пикаят в казана с бирата, а после ни я шиткат на тройна цена. Ама ние сме си за бой, че им се връзваме, де. И даже и лайм си режем и си го тикаме в бутилките, че уж много джиджано. Балъци. Ама не, евала на мексиканците. Всеки угнетен народ намира различен начин да си го върне.
-На криво ли спа бе, джанъм?
-Абе аз добре си спах, ама те няма да ме цакат мене с такава бира!
Оризът е изчистен. Бай Ставри го събира в престилката си и го изсипва старателно в тенджерата с топла вода на печката. Готино е въображаемият ти приятел да може и да готви, но бая въображение си трябва. Ако се бях напънал още малко, Ставри можеше да е женски и тогава ерекцията нямаше да отиде зян, но пък с кого щях да си поговоря за конспирациите на мексиканците?
- Не може хем целият вътре, хем душата в рая, Кутунидис - казвам, а бай Ставри свива многозначително рамене - Какво я направи тази снощната?
- Отсрамих ни...ама и ти си един мушмул! Да те пита човек путка ли не си виждал, та ги водиш такива. Едвам я изгоних сутринта. Вегетарианка. Една свирка не щя да ми направи, месо в устата си не слагала. Миришеше на прокиш...ама на тебе ти е лесно, щото ти заспа, а аз не съм мигнал!
- Айде, айде - казвам и ми е весело, че съм насадил хитрия полугрък на прокиснала пуританка. Ама го знам аз него. Той обича да превръща жената в кауза. Ако му беше безразлична, нямаше да се пали толкова - А хубава ли беше бе, Ставрос, гяволе ниеден? - питам, защото хал хабер си нямам с коя съм се прибрал снощи.
- Хубава, хубава. Танцуваше като богиня и мълчеше като Буда. Очите ѝ дълбоки и горчиви като сутрешно кафе, а косите къдрави като бурно море. Ръцете ми плуваха през тях със свити платна. И такава една, будеща ненаситност.
- Каза ли ти нещо все пак?
- Каза ми, че идеалният мъж малко по-висок от мен бил.
- И?
- И аз пораснах. Емоционално.
Бай Ставри отиде да изключи котлона, защото водата беше започнала да кипи, а аз си погледнах телефона. Имах есемес от непознат номер, който гласеше:
„Lubovta e tq da te celune v dlanta, kazvaiki ti, 4e iska pak i otnovo”.
Нецелунато ми беше цяла сутрин и отговор не написах. Запаметих я като “Vegetariankata na Stavri” и се зарекох да ѝ звънна някой път. Пулса си вече не чувах, но още бях жив. Ставри се появи с тенджерата и две бирички, седнахме, той сипа в чиниите.
- Това е животът, чоджум - препикана бира, постна манджа и за цвят – прокиснали жени.
Прав беше. Казахме си наздраве и закусахме парещия ориз. Слепоочията ми пак запулсираха.
-Бай Ставри, с тебе сме натежали от приказки. Дай да помълчиме на друга тема.
Усмихна се и отпи от лимонадената бира. Усмихнах се и аз. В тази партида май никой не беше пикал.