Бабино
Георги Белоречки

Аз си имам една баба, само тя ми остана. Казват, че човек загуби ли майка си и баща си, повече никога не може да е истински щастлив. И сигурно са прави. Ала мен ме отгледаха баба и дядо и сега живея своята младост със старо сърце. Привидно и аз съм като всички вас, само привидно. Почти от нищо не разбирам, не умея да споря, единствено ми се удава да следя думите, да ги попивам внимателно без да ги преиначавам и да дебна за нечии напукани пръсти, понеже ако очите са гераните на душата, то за мен ръцете и гърбината са водата вътре.
А аз от всичко на земята най-обичам кладенчова вода да пия. Сядам следобeд с баба, тя прави кафе и го сърба бавно, аз пък топя бисквитки в нейната чаша. Старата стрелка с поглед улицата и ми разтегля приказки за есента на човешкия живот, грабвайки образите на произволни минувачи. Разправя ми кой какво садил, как разсадът на Дена Мурина бил много хубав, как пък оня ден умрял Кольо Дзикин, а нищо му нямало. И Гьоко умрял. Ама аз не познавам Гьоко. Е как така бе, Гоши, бивам веднага заподозрян. Гьоко на Снежа, дето Георги му е зет и кара трактор. Историята на Гьоко стига назад до Големия взрив. Опитвам се с поглед да покажа на баба, че няма как да се ориентирам в следобедния преглед на събитията – не познавам така добре тамошните, макар да съм един от тях. Само наполовина. Другата ми половина е анонимна, с адрес в София. Моите познати са запаметени номера в телефона, докато бабината памет може да разсече всяка къща, строена на калкан от двама братя, вкупом с душите, загнездили се вътре. И странно как, в тези отблъскващи се наши два свята, изобщо намираме допирни точки. Плетем една мрежа от родови връзки, времена и пространства, в които и двамата сме единствените си указатели, в които и двамата трудно се намираме, но изслушваме. Знам, че баба ги усеща тея неща също, но едва ли си ги обяснява. Тя е родена на село, расла боса, пасла телци, била път пеша всеки ден до Телиш, за да научи нещо и за чуждите поляни и дворища, наобиколили това възкръгло парче земя, сиропирано с океани, морета и реки.
Никога няма да забравя как като малък, още три- или четиригодишен, излегнал се в моето креватче-кошарка с ореол на младенец, баба идваше и си подаваше кутрето. Аз го хващах и държах, опипвах с малките си пръсти и от гънките му разчитах за първи път нечий чужд живот. Опиташе ли се някой друг да си даде пръстлето, само отсичах: „това не е кутрето на баба!”. Така сигурно си отгледах старото сърце, така навярно пих от меха на селската будност.
Един ден баба ще си отиде, един ден всички ние ще загубим тежестите на балона, които са ни държали близко до земята, хората и скромното начало. Един ден ще стискаме юмруци пред децата си и ще обясняваме как доматът би могъл да прилича на биволско сърце. Един ден. Да не мислим за него сега. По-добре да се огледаме наоколо и да видим кои са старите души, останали сред нас.
Те ще излизат през портата с галоши, те все ще чопкат нещо я в градината, я у дома, те ще стоят на края на масата щастливи, когато ги навестите, те ще са умореният патриарх със захабен костюм на семейния празник, те ще говорят благо и ще се опитат да ви кажат нещо.
Ще има ли кой да ги чуе?