Следритуално
Любомира Константинова

Получих предложение за сватба.

Не за главна роля, за посещение.

С молба да приема. Неизречена.

Сватба на непознати. Първата ми.

Досега винаги на роднини или приятели-рокаджии.

Приех. Без да зная, че сватбите на непознати те превръщат в (без)участен анализатор.

На вече оформената досада на младоженеца към всичко извън масата с приятелчетата от селската дискотека.

На собствената ми молба (към някого/Някого) хора като досадения да не са способни на по-голямо зло от това да зарежат едно момиче скоро след раждането. Оставаха още 4 месеца.

На способността на един кум да произнесе всички въобразими клишета с невъобразимо топъл поглед.

На надеждата на милата нейна баба с криви крачета и енергия за изтанцуване на всяко хоро или кючек.

Надежда, че сватбата е механизъм. Магически. Който унищожава скърбенето по фамилните загуби – на 29-годишна племенница и 32-годишен не помня какъв. Те помнят. И затова им трябва надеждата, че една широка бяла рокля може да задуши възможната беда. Една бяла рокля и танци. Не ритуални, следритуални.