13 вдишвания
Елена Йотова

- Ти не я познаваш! – рече единият мъж. Уверено. По мъжки. Както си трябва.
Другият не го удостои и с поглед. Вдигна театрално вежда и отпи от уискито си. Изобщо не искаше да е тук и да слуша това. Този. Откъде накъде някой ще му обяснява неща, които той не иска. Но онзи си беше явно упорит. И нямаше да млъкне скоро.
- Грам! Нищо на света не знаеш за нея, а аз я знам наизуст! Какво обича, какво не, от какво я е страх! А ти - нищичко!
- И какво ако не я познавам като теб? – насили се да произведе равен тон. Все пак тон повишават хората без аргументи, а аргументите ги и е дал той на Света, така че...
- Не я познаваш, следователно не можеш да я обичаш! – избухна събеседникът. Ей го, човек без аргументи.

***
Валеше като за отмъщение в онзи ден. Дъжд с нотка на жестокост. Наказваше земната повърхност за предишни прегрешения. Мокреше безсъвестно и абсолютно. Почти както го прави любовта. Тя беше малка, мокра и си бършеше капките с мокра длан. Съвсем безпредметно, но тя не спираше да го прави. Крачеше и се бършеше, беше много смешна и умилителна. Той я гледаше изпитателно.
- Пречи ти да дишаш ли, та все си бършеш нослето?
- Не, защото няма значение – и пак посегна да обере дъждовните следи.
- Кое, бре?
- Това дишане.
- Ами-и-и! Я не дишай за малко да проверим – усмихна се той и също инстиктивно се забърса.
- Друго исках да кажа, защо вечно ме прекъсваш? – изписука тя и вдигна мократа си главица, за да втречни неуместно горещ поглед в него. – Не е до дишането. В живота има тринадесет вдишвания. Важни.
Продължаваше да мърмори нещо, а гласът ? се сливаше с дъждовния ромон. Той усети, че му е приятно да лови думите ?, да гони с леко напрежение гъвкавия й тембър и да се опитва да следи разпаленото ? обяснение. Мърдаше с нос, за да прогони неуморните капки, но не си затваряше устата. Малка, мокра латерна.
- Как само тринадесет, бе, малък? – харесваше му да се обръща към нея в мъжки род.
Последва нова лавина от говор. Той я попиваше като дъжд. Стряскащо усещане. Досущ като неканената мокрота тя се пропиваше в кожата му. Тринадесет вдишвания, да, запомняше я.
Първото вдишване било това, което правиш, щом се появиш на този грешен свят и известиш за това с плач. Преди значимото прореваване ти за пръв и най-невинен път пълниш немощни още дробчета с режещ въздух. И те има. Никой не помни собственото си такова, но за всеки е ключово. Тя така каза. Дори му обясни, че го е чела, за да му придаде тежест.
Второто важно, което явно се брои, е при първата уплаха. Не било ясно кога настъпва. Но когато за пръв път тръпки сковат сърчицето ти и усетиш необяснимо изстиване – тогава било. Щом отвориш неволно уста, за да поемеш рязко дъх...много важно вдишване, запознава те с понятието страх и как да се бориш. Тя така каза. Било естествено.
Третото било при първата огромна радост. Когато още съществото ти не я разпознавало и нещо в теб правело заря, когато бълбукало и заплашвало да те взриви. Ама било хубаво. Не ти стигал ни разум, ни въздух. Затова смело поемаш глътка въздух. Тя така каза. Било неописуемо, това повечето хора помнели.
Следвало вдишването, с което бориш за пръв път неизразима мъка. Когато не стигали детските сълзи и очите ти оставали сухи, макар отвътре да се чувстваш ужасно разплакан. Вътрешен конфликт. Сблъсък. Който граби от теб живителен кислород. И вдишваш...четвъртото си вдишване. Тя така каза. Докато за пореден път извърши ритуалното си бърсане на неспирна вода.
Пети се броял онзи път, в който вкусиш за сефте победата. Заслужената. Само тя имала значение. Когато си бил целеустремен и борбен човек, дал си всичко от себе си и победата те залее като мъдро цунами. Много било хубаво това вдишване, изпълвало гърдите със звезди. Като все едно летиш нощем с отворена уста. Тя така каза...все едно беше летяла точно така именно снощи.
Шестото вдишване било много особено. Понеже се падало по средата. Когато усетиш отмъщението. Волно, неволно, тук експертите по вдишване не били единни. Но пък така ти се вдишвало, когато се почувстваш отмъстен за някоя неправда, че въздухът влизал като нажежен нож в масло. Приличало на облекчение, ама не съвсем. Нищо в този живот не било съвсем като друго, затова.
- Леле, аз им загубих последователността, малък, как ти ги ражда мократа тиквица?
- Ти да не мислиш, че аз ей сега си ги измислям? – възропта мокрото.
- Опазил ме Господ от такава мисъл, кажи за седмото.
О, тук било паметно. Това било вдишването, когато за пръв път се влюбиш. Ама като го осъзнаеш. Те били свързани нещата, видиш ли. Ускореното биене на сърцето те карало да зяпнеш като риба. По-сладко от шоколад с карамел, сладолед, череши и банани в едно. Диабетно. И било много свързано с осмото.
А осмото вдишване било скоро. Когато за пръв път ти разбият сърцето. Докато в главата си чуваш как се пръскат тъжните парченца, поемаш дъх, за да не оглушееш от звука. Горчало. Но помагало. Като всяко вдишване...Това всеки, уви, го познавал добре. Защото така бил устроен животът. Всички трябвало да ги вдишаш.
Деветото било свещено. Когато се влюбиш отново. Тук нямало какво да се каже. За всеки според късмета му. Живително. Пълно с надежда. Красиво и предпазливо. Но тя не можеше да се сети как да опише предпазливото дишане.
Десетото било щом си видиш потомството. Затварял се някак си житейски цикъл. Облекчението, че на света вече се е появил някой, който е по – важен от теб самия. Завинаги. Тя така каза, обаче подчерта, че за това само е чувала. Стократно и многомилионно потвърдено.
Единадесетото било плаващо. Гадно било, затова го била избутала към края. Можело да предреди другите, ама дано не се случвало така. Вдишването, когато преживееш нечия смърт. На близък и любим човек. Безграничната загуба парализирала всичко в теб. И понякога не ти се дишало никак. Но трябвало, защото този дъх ти показвал, че все пак и въпреки всичко животът продължава.
Дванадесет. Хм, тук било, когато разбереш, че си се влюбил за последен път. Отвътре човек си знаел кога е това. И хем се радвал, хем малко тъгувал. Защото последните неща били малко тъжнички.
Съвсем като вдишване тринадесет, което било тотален финал. Онова, преди да издишаш за последно. То било завеса на твоята лична пиеса. Неизбежно. Окончателно.
Дъждът отдавна беше сменил отношението и валеше на избавление. Той вдиша за осми път...

***
Погледна мъжа до себе си. Съчувстваше му. Не с лошо.
- Имам цял живот да я опозная. Аз съм нейното дванадесет, а и тя вече е моето. – и стана, за да си тръгне.
- Какво? – недоумяваше мъжът до него.
- Или ти не я познаваш...