Чуйме
Нели Белева

Пия, пуша коз и много се смея. Адски много се смея. Не можете да си представите направо. Когато съм пияна, или напушена, или и двете, гласът ми става плътен, топъл – няма нищо общо с дразнещата пискливост, с която се чува в ежедневието. Понякога имам чувството, че заради това друсам и се напивам. Добре де, понякога си позволявам и амфети. Но само когато съм в компания. Един-два пъти и сама съм си шмъркала. Както и да е. За роднината. За любимата ми роднина ще ви говоря днес.
Обожавам семейните събирания. Само тогава няма нужда се напушвам или напивам. Замайва ми се главата от семейните истории, които ми разказват баба ми и майка ми.
Седнали сме в кухнята, а те разказват за любимата ми роднина леля Надя. Тя е сестра на дядо ми по майчина линия. Демек – това е сестрата на моя дядо, който пък е баща на майка ми.
Леля Надя. Любимата ми роднина. Ето защо – шизофреничка, самоубила се на 62 години, като скочила от прозореца на нашето жилище. Куитнала живота по този безцеремонен и запомнящ се начин. Аз почти не я помня. Била съм само на 2-3 години, когато тя е скочила през прозореца, докато съм си играела в съседната стая. Или поне така разправя майка ми. Това не го помня – не помня как е скочила леля Надя, нали съм била в съседната стая...
Но помня друго от леля. Помня как си изграехме на слънчева система с нея. Тя е в центъра, върти се, крещи истерично - ама много истерично - и ръкомаха с ръце. Около нея кръжат баба, дядо и мама. Те също крещят, но в друга тоналност. Аз се въртя по третата, най-външна окръжност. Пляскам с ръце, подскачам и се радвам. Такова забавление рядко ми спретват и аз се наслаждавам. Крещя и подскачам колкото си искам, защото виковете ми не се чуват от никого. Радост. Радост! Истеричен смях! Хистерия! Защитна хистерия! От тогава датира моята любов към смеха. И всеки път, когато ми се случи или пък ми разкажат трагична случка, аз прихвам в смях. Хистеричен смях. Обичам тази дума: хистерия! Описва ме напълно. А съм пълна с нея. Хис-те-ри-я! Хисссссс-те-ри-ЯЯЯЯЯЯЯЯЯ.
И смях, смях, смях. Обаче това не е оня смях – пиянският или напушеният. Това е неконтролируемият смях, който избълва от мен като повръщано – няма как да го преглътна или скрия. Оцапва всичко с неуместното си неприличие. Но пък е защита от шока, ужаса и болката. Обичам леля Надка. Тя ме научи на това с нейната игра на слънчева система. Затова се напушвам, друсам и си поркам. Замествам шизофренията с хистерия.
Сега надникваме в кухнята, където сме се събрали над чиния спомени и чаша кафе.
- А бе тя си имаше приятел и понеже вкъщи не можеха... – започва баба.
- Той беше женен! – както винаги майка ми заковава.
- Той беше женен, вкъщи не можеше да го доведе и…отишла у Дафинка там да се виждат, да не ги гледат хората - баба прави опити да продължи.
- Обаче той много стиснат, а леля ти Дафинка и Душко много алчни – пак взима думата майка ми.
- Чакай, вие нищо не знаете! Душко хабер си нямаше, че тя ходи с оня там! – внася яснота баба.
- Е, тя Дафинка всичко крие от Душко! – отбелязвам аз хармоничните отношения във въпросното примерно семейство.
- Слушайте сега мене! Аз да ви кажа как беше! Дафина ми се оплака и вика: „ако Душко разбере, че приемам Надка в апартамента, направо ще ме изгони!“ – драматизира баба.
- Защо? – обичам с този кратък въпрос да разпалвам семейните ни срещи.
- Защото е негов апартаментът, майка му и баща му са го купували, а Дафинка... – веднага подема майка ми.
- …а Дафинка да прави пезенвенклъци! – довършва баба.
- Какви?! – никога не бях чувала тази дума.
- Пезевенклъци да правиш бе! Да ставаш пезевенка! Да събираш ъъъъ… - баба ми запъва в обяснението.
- Сводник! – отсича мама.
- Сводник, да – благодарна е баба ми за намерената дума – Е, те това е пезевенка – да си сводник, да събираш хора вкъщи! Дафинка имаше едни момичета, къде живееха квартирантки при нея. И й викам „ще кажеш на Надка, че момичетата, понеже си ги изгонила…“ Тя ги изгони, че едното переше на Душко гащите…
- Едната квартирантка се залюби с Душко – бързо разяснява майка ми.
- Да бе! – ококорвам се аз.
- Откъде накъде Дафина, като е на село, оная ще му пере долното бельо! – възмущава се баба. – Заради тия мръсотии Дафинка изгони момичетата! Биха се, трепаха се и ги изгони – за това дето квартирантката переше на мъжа й гащите! И аз викам на Дафинка – ето ти удобен случай, казваш на Надка, че тия момичета са те наклеветили в общината, че приемаш двойки почасово. Ако дойдат от милицията на проверка, ако ги хванат там, Надка щяха я изселят! И така спряхме кранчето на Надка. Щото иначе Душко, ако беше разбрал, направо… - баба ми не посмя да довърши, толкова страшно си го представи.
- Леля Надя колко време е правила тези тайни посещения? – човъркам аз

- Една година, лятото са ходили – уточнява баба. Понеже няма къде да се виждат. По улиците и кафенетата не им се стои. Не е удобно.
-
- Нали леля Надя си е имала отделна стая? – не мога да проумея аз. - Защо не се е срещала с приятеля си там?
- Надка не можеше при мене и при дядо ти, и при майка ти, и при прабаба ти и прадядо ти да си води любовника – кипва баба ми.
- На хотел не може ли? – мигам аз.
- Нема хотели! Социализъм! – включва се мама.
- Лятото ходеха на вилата на Чуйме! – продължава баба.
- Кой е тоя Чуйме?! – имам спомен, че и преди съм чувала този прякор. Баба и мама са царици на прякорите.
- …щото той – любовникът на Надка – като се обаждаше по телефона и всеки път: „ало, чуваш ли ме?“. И от там – кръстихме го Чуйме. - Явно баба ми е измислила тази дивотия. - А пък братовчедът на Чуйме – Бобалеско – беше много дебел, работеше при нас – и като се самоуби Надка, Бобалеско разправи, че и Чуйме умрял. От диабет. Той имаше диабет.
- А леля Надка на колко е била тогава? – питам аз.
- На 62. И Чуйме беше на толкова – отговаря баба.
- И са си били любовници на тази възраст?! – недоумявам аз.
- Е какво ти е толкова чудно?! – сопна ми се баба. - Не са били любовници. Чуйме не ставаше в леглото! Е така се виждат, говорят си, приказват си. Ама да не са по сладкарници и улици да ги гледат хората, да им се пише лошо.
Тука вече изцъклих очи.
- Че ти откъде знаеш, че Чуйме не е ставал в леглото?! – питам аз.
- Тя си казваше всичко на нас – казва майка ми.
- Надка си казваше – „Аз ходя с него, ама него го няма като мъж“. Да не мислите, вика, че правя любов и имам секс. Няма секс! – с това завършва баба ми.
- Гледай как се пули – сочи ме майка ми. - Я ми виж кафето. Стига сме говорили за тая изкукуригалата Надка – подава мама чашата си на баба.

И продължават. Продължават с разговори за бъдещето. „Тука имаш един мъж, дето много те гледа, ама не смее да те доближи, малко гарда трябва да свалиш“… разправят ми те на мене. А пък на мен не ми е интересно да ми гледат на кафе, искам пак за леля Надя. Иска ми се да й бях приятелка, да можехме заедно да се напушим и напием. Сигурна съм, че щях да й излекувам шизофренията. Или пък аз да прескоча в нейната реалност. Да си правим компания – двете чужденки в семейството на най- (не)нормалните хора на света.
Леля Надка е чужденецът в нашето семейство. И аз така се чувствам. Седя и слушам около масата. И си се смея. С моя си гърлен-хистеричен смях, приписан ми в наследство от нея. Леля Надка излетя от четвъртия етаж, защото не можеше да понася слънчевата система, въртяща се около нея. Леля Надя не получи разбиране и търпимост от собственото си семейство спрямо своя приятел-любовник – приятелски любовник. Въртяла е любов по приятелски с Чуйме, защото единствен Чуйме я е чувал. Хубаво е така - единият да говори, другият да чува. Иначе си остават чужденци.