105LZ
Георги Белоречки

105L, Шкода. Първата ни кола, кръстена още Донка. Донка, която извози детството и прехода с 45 конски сили, предно предаване и двигател отзад. Карахме я шестнайсет години без да грохне. Аз не съм бил роден, когато са я купили, но това няма никакво значение – Донка винаги е била пълноправен член на семейството ни.
И тя, както всяка друга кола с голяма душа, си имаше своите недостатъци. Заспеше ли някой на задната седалка, дотам е. Двигателят ще ръмжи в главата и накрая ще го събуди с такова главоболие и пращящи уши, че цял блистeр аналгин малко ще му се стори за болките. Донка беше истински шумна, но и несигурна. По вироглави пътища с много завои и спускания спирачките прегряваха и често се налагаше да се суетим около нея и да правим молебени посред пътя. Задни колани липсваха, а въздушни възглавници имаше само ако си носиш.
Накачулвахме се в нея цялото семейство и едно куче, т.е. всичко на всичко седем души, без да броим Донкината. Баща ми, дядо и Рита, пръв навигатор с изплезен компас – отпред, ние, децата, в скутовете на жените или щръкнали до мъжките глави като странични огледала. В краката се въргаляха буркани, стръкове лук колкото човешки бой и износвани обувки, а задното стъкло красяха отраженията на полиетиленови пликчета, пълни със ситно нарязан копър или може би чубрика? Баща ни караше уверено, малките земляни зад гърба му преживяваха неравностите в живота с него, за което в замяна получаваха въпроси. География, физика и химия на четири колела, а в междучасията дядо подхващаше песен със стария си глас, тъй че и кучето се сепваше и прибираше езика от уважение и послушание. И ако отпред беше винаги любопитно и приповдигнато, то в женската част на купето си беше чиста скука. Майка ми най-често четеше, а когато не четеше, ни щипеше, мачкаше, гъделичкаше. Баба пък...ах, нея никак не я обичах като спътник – вечно заспиваше. Как ще спиш бе, бабо, като имаш такъв път пред очите си, знаци най-различни, осови линии, поля, реки, планини и домове, покрай чиито комини профучаваш? Нищо не разбира баба, казвах си тогава и сам се заклевах никога да не се увличам в сладки дрямки щом съм тръгнал на път, макар последното да се случваше и да ме караше да изгарям от срам.
Когато дойде време да продадем Донка и новият ѝ собственик се яви да си я вземе, всички плакахме. Едни скришно, други явно. Без изключение. Нашата Донка си тръгваше, отиваше в друго село, махала, при други хора. Повече никога нямаше да видим предния капак на багажника ѝ отворен, ширнала се като платноходка на асфалта. Вятърът ни я отнемаше и отпращаше надалече със сълзите ни, тъй че и сега, когато пиша за нея след толкова години, ние все още носим почит в сърцата си подобно на елинпелиновия герой, който смирено разказваше, че щом се върнел в село, никога не забравял да се поклони „на два мили гроба — майчиния и Белчовия.”
И ето, виждате и вие, че животът не се е променил толкова много и че има място и за Донка, и за Белчо в бъдещето, където тяхната памет ще е достойна да ни напомня за това кои сме били, кои ще бъдем.