Доживях
Георги Белоречки

Да ви кажа, момчета и момичета млади, остарееш ли – край. Приравняваш се, уеднаквяваш се. Както тютюн се нанизва да съхне, така и ти заемаш своето заслужено място в живота, от което измъкване няма. И си чакаш реда. И скоро, по-скоро от очакваното, изсъхваш. Мъка. И радост има. Малко, ама има. Място ти правят в трамвая, данъци не плащаш, не те е страх жената да кръшне. Такива ти ми работи. Знам, че се подсмихвате, четейки горното изречение, то си е за смях.
Стареенето има един съществен проблем – почва да те сърби за живот още повече. Живее ти се бе, мама му стара, не ти се пукясва. Будиш се рано, радваш се на деня като божа птичка, работиш и си казваш „ех, ако бях млад”. Все едно са ти сменили динамото, не мож’ се спря! С бабата не се разбираш от време на време, все те овиква за нещо, ама си я тачиш. Нали тя с деца те е дарила, нали тя въздух на тухлата е дала и цялата къща с нейния дъх диша. Без нея дом няма. И ако ще си отивам от тая земя, само с нея тръгвам. Сам никъде не искам да ходя. Само с любов напред се върви, било то и на стари години.
Ех, ех, мили деца, дано и вие да доживеете моите години, дано и вие остареете, та да видите какво чудо е минало пред очите ви. Да погледнете дланите си, да пипнете изпъкналите вени на ръцете, да разгледате старите снимки с усмивки. То това е, което накрая ти остава, не повече – няколко албума със спомени и една черна кутия в главата, която понякога и я не намираш, та така и не разбираш защо и как дадено нещо се е случило в миналото. Може би, като си чукал на дърво едно време, та нещо записът да се е повредил, знам ли. Тя прихваща и помни всичко тая черна кутия, ама понякога смущения дава. А докога смущения ще дава – това вече е Божа работа.
Вие живейте, радвайте се и за лошо не мислете, че то е ясен пътят на всеки и няма много къде да кривнеш. И все пак, за предпочитане, не избирайте правия път.