В съзнание
Августин Господинов

Гадно ми беше. Будих се няколко пъти и после заспивах на инат, но пак ми беше гадно. На масата беше останала чаша с дегазирана кола, която жадно погълнах и зъбите ми станаха лепкави. Гаден ден,някак си.

Седя под душа безцелно и храча във ваната. Още десет, девет, осем... а после какво? Нищо не ме задържаше в Берлин. Трябва да е било началото на февруари. Преди две седмици бях доял последния си тлъст хонорар. Нямах пари и това ме правеше отзивчив и изобретателен. Купих си разтворими витамини с центовете от върнати бирени бутилки, за да овкуся малко водата. Трябваше да пия много вода, бях се дехидратирал от препечен хляб, маргарин и кренвирши. Филийките изяждах на 2 хапки, лакомо и хищно. Можех да изям цял хляб и пак да не се заситя. Коремът ми упорито отказваше да се подуе леко и да ми остави приятното усещане, че е пълен, а аз упорито отказвах да ям друго. Аскетично бохемство, примесено с мазохизъм и апатия. Ако имах алкохол, вероятно щях да се усмихна.

Не бях излизал от малкия си, вечно непроветрен апартамент от няколко дни. Не че светът нямаше с какво да ме изкуши, просто предпочитах да редя пасианс. Пасиансът като среден пръст в лицето на света. На спалнята ми, между трохи, песъчинки, малки стъкълца, мръсни дрехи, носни кърпички и два забравени презерватива по очи лежаха няколко книги. Шест всъщност. Единствените, които имах, останалите бяха у приятели или бях дал на просяци по улиците. Хубавите книги подарявам, другите изхвърлям. Големите библиотеки с първи издания са за хора, обичащи класическия интериор, а не да четат. Шестте томчета са все още недокоснати и миришат на вестникарска хартия и мастило. Шест девствени изкусителки от моя харем, чакащи да ги пожелая. По-късно, момичета, сега имам нужда да пиша. Егоистично и докрай.

Един следобед на терасата ми с брат ми пиехме бира, грабехме от слънцето и псувахме, защото беше безплатно. Оплаквах се, че не ми се пише напоследък и от време на време плюех през парапета. Между две дръпвания от догарящата си цигара той каза небрежно: „Писането трябва да е акт, лишен от преднамереност. Човек пише, за да изхвърли отровата, натрупана от фалша на неговия живот. Никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва. Истински великият писател не иска да пише, иска светът да е мястото, където той да изживее живота на въображението си, така че се радвай, щом не пишеш.” Хубав следобед беше.

Сега обаче беше друго. Гаден ден, някак си. Сядам отново в леглото си и отварям празен уърдов файл, анонимен и попиващ. Плъзвам мисълта надолу към бедрата си, за да тръгне отново оттам, откъдето е тръгвало всичко. Щеше ми се да пиша трезвен, макар че думите ги боли от това. Обсебила ме беше идеята да изпитвам себе си и потребностите на егото си, примирявайки се с все по-малко. Малки стъпки, в които запазвам съзнание по течението. Експеримент, в който аз съм лабораторната мишка с червени очи, която гризе препечени филийки. Глупав експеримент, започнат по-скоро от мързел и в очакване нещо да се случи.

Денят беше гаден до обед, а после ми писна. Обух си едни дънки и оставих празния уърдов файл да угасне. Прекарах следобеда си с Луиза Хът в парка. Животът не върви, когато е грозен.