Дядовци
Августин Господинов

Заразих се да съм искрен. Вече не ходя да подслушвам хората в метрото и да им крада историите. Качвам се в колата си, отивам в някой забравен град без обхват на телефоните, влизам в първата кръчма и черпя дядовците. Питат в началото недоверчиво кой съм, що съм, пък после им се услажда моята щедрост. След някоя и друга чашка ставам на масата и почвам да крещя "истории купуваааам, айде на историите, моляяяя". А те се смеят, щурави хора сме били туй софиянци! Една по една безплатно ми ги разказват, аз само поръчвам и вдигам наздравиците. После казвам, че си търся хотел да нощувам, те още по-силно се смеят и някой вземе, че ме прибере да спя у тях, а на сутринта ме гостят с чорбица.
Събуждам се в една стая с греди на тавана, а до мене на един стол седи момиче. Мирише на козе мляко, а косата и несресана, чорлава, прекрасна. Аз съм внучката на дядо Данче, казва ми, дядо ми отиде до Дирекцията и поръча да не те будя, че това софиянци сте си поспаливи.Разкажи ми за дядо ти, интересен ми се чини, казвам й, но по-интересно ми е да я послушам.Такова момиче може и най-безстрастната история страстно да разкаже. Без дълги думи и престорености. Пък ние, софиянци, после да си влагаме скритите смисли, да поръсваме с метафори и прочие. Хората от малките градчета лесно се разпалват, като видят, че има кой жадно да ги слуша. Аз я побутвам да ми даде раницата, вземам си тетрадката и й казвам да продължи.

Дядо й Данче бил доста интересен човек. Интересен в това, че не разбирала как може да е толкова сух. Никаква емоция, казва. Като млад приличал на Вапцаров, сега бил на 80, последните 60 години закусвал, обядвал и вечерял под точен час. Всеки Божи ден. Дядо и не вярвал в Бог, вярвал в режима си. Толкоз. Прагматичен и точен. Монолитен, аналогов, неспиращ, помагам и с думите, а тя се усмихва с неудобство.
Като малък е бил хулиган, продължава. Най-малкото дете от 5 или 6 - не помнела вече. Минавал между капките, биел се е, бил е жив. Казвали му Царчето. Неволно правя асоциация с Цар Плъх, но само наум, едва ли я е чела. И дядо Данче едва ли я чувал за някой си Клавел. Съмнявам се изобщо да е чел нещо извън докладите, заповедите и отчетите по партийна линия, но Ирина (запознаваме се в движение) ми споделя, че преди няколко години решил да пише. И написал няколко книги - разкази за едното време -прецизни, буквално - документални и без особена стойност. Но дядо й държал да остави нещо и по неговия си упорито - настъпателен начин го направил. Някъде между 6 и 11 и 11 и 4, мисля си,но гледам да не я прекъсвам. А как ги е издал, питам с жив интерес, защото самият аз имам една камара листове от тетрадки, които от години разнасям безуспешно по редакции и издателства.
Събрал пари от спонсори - някакви съмнителни регионални големци, които дядо й едно време е вкарал в правия път, и издал поредицата, казва. Баба й много му се подигравала, но тя не играела голяма роля в живота му. Той я уважавал по неговия си начин - като не спорил с нея. Баба й била силна жена, разбирам от думите й. Със стоицизъм го изтърпяла 50 и повече години, подкрепяла го, родила му син и не го променила. Дядо й не се страхувал от смъртта. Чакал я, вече по-често се сещал за нея, но само след вечеря.

Гостува му, когато може, иначе живее в Златица, а сега били спрели рейсовете до Пирдоп и идвала, като има кой да я докара. Той живее заради мен, казва. Все по-рядко се прибирам и за дядо е истинско събитие да ми чуе гласа по телефона или да седнем заедно на дивана и да ядем от кекса, с който съм израснала като малка, говори по детски Ирина. Когато била на около 2, майка й и татко й я поверили на старите. Баба й й разказвала, как това били най-хубавите й години, как не е имала майчинство с баща й и цялата си майчинска любов насочила към нея и до последно заради нея се крепяла. Ирина ме води в хола, аз съм рошав и гурелясал и никак не се чувствам на място. Вади от един масивен скрин снимки и ми показва баба Минка. На снимките баба й е с коса до кръста, черна и гъста, хваната на опашка. Баба ти не се усмихва на снимки, констатирам. Предразсъдък, наследен от прабаба, отговаря. В стаята всички скринове са отрупани със снимки на Ирина като малка и нейни рисунки с флумастери. Баба й гордо разказвала пред съседки и гости, че това била нейната галерия. Зад тях се виждат цветните корици на много книги. Някой ден, казва, ще наследя тази библиотека.
Като малка с дядо Данче ритали футбол в хола, а баба й им се карала да внимават със стъклата. Дядо не е лош човек, просто е опериран от всякакъв усет, а баба с годините се е примирила, вдига театрално рамене Ирина. В кръчмата снощи с дядо й си говорихме за жени. Той е от старата школа. Мъж на място. Направо си е откраднал още зелената 18 годишна Минка, когато той е бил на 24. Знаел е какво търси и разказва историята авторитетно. Баба й, разбирам от Ирина, цял живот го обвинявала, че не се е наживяла, но си признавала, че е бил много красив мъж. С черна вълниста коса и сини очи, точно завършил студент - желан ерген.
Животът им не бил лек, строили са комунизма, после са гледали как други развалят демокрацията. Дядо Данче обаче се бил заканил, че ще играе хоро на Иринината сватба.
Чувам, че врата се отключва. Дядо Дако, както му казвах аз цяла вечер, е в костюм, с пригладена назад бяла коса. Наспа ли се, момче, пита. Наспах се, казвам, у дома лесно се наспива човек.
Обличам се и ще си вървя, а те на изпроводяк ми бутат в ръцете кашонче миш-маш. Бабата ги е правила, още като беше жива, казва дядо Данче. Вземи, момче, на мен не ми се услаждат вече. А на мен в багажника ми място от истории не е останало. И пак да дойда. Обещавам, обещавам. Слезли са с мен до колата и ми махат, а после ги изгубвам в огледалото за задно виждане.

След няколко дни заминах за Германия. Една вечер се обадих на моите баба и дядо и им разказах за онази вечер в Пирдоп. Баба каза, че ме чува, все едно съм в хола, а дядо заключи, че човек деца може и да няма, но внуци-задължително!