Време в буркани
Августин Господинов

Поради Елена, преди доста лета

Сутрин е и ти отново трябва да ставаш. Мелодията на алармата ти се просмуква в избледняващия ми сън и му дава нов сюжет. Няма да мога да го изгледам докрай. Разсънвам се. Светлината се излива в току що отворените ми очи и ме кара да ги затворя отново. Стандартните въпроси - кой съм, къде съм и прочие, стандартните отговори, а после те виждам - все още сгушена до мен, вкопчена в последните капки сън за днес. Размърдваш се небрежно, елегантно и гальовно - сигурен съм, че имаш инстинкт за нежност. Аз съм с отворени очи и затворено съзнание. Целувам те. Обичам да те целувам. Банята е на светлинни години, взимам си дъвка от раницата и продължавам да те целувам. Събуждаш се, рошава, колкото е рошаво всяко момиче сутрин, носиш моя протъркана тениска, седи ти като нощничка, очите ти са още притворени и изучават стаята. Поглеждаш ме, изучаваш и мен набързо, уверяваш се, че съм аз и се ухилваш заспало. И аз се ухилвам.

Снощи беше уютно, двамата, голи, говорихме за литература и ъндърграунд, за твоите сгради и моите разкази. Щяхме да ядем сладолед, но се отплеснахме и той се стопи. После облизвахме лекпавите си пръсти - по детски, не еротично. Навън е топло по това време на годината и аз спя гол, без да се завивам, ти се уви с одеало, а аз се промъкнах под него, за да те стопля. Обърна се и легна върху мен. Харесва ти да те галя, а на мен - да те усещам като продължение на пръстите си. Казваш, че съм парещ и добавяш, че ти е най-удобно да лежиш така. Не ми омръзва да го чувам. Твоите думи не се изтъркват.

Връхлита ме вълна животински ентусиазъм и започвам да те гъделичкам, целувам и хапя, където ми падне. Смееш се. Усмивката ти, очите ти, гласът ти в този момент, някъде след 2 през нощта осмислят живота ми. Изяждам ти носа, не можеш да заспиш без нос, въпреки че много ти се спи. Добре, добре, знам, че утре трябва да ставаш рано, ето си ти го, казвам и ти завинтвам носа точно на място. За да не мърда, го целувам. Доволно рошава си, идея нямам защо в косата ти се червенее някаква щипка. Според мен от щипките косите ги боли, ти не ми вярваш, не спорим, целувам те и те завивам.

Когато те прегърна, съм толкова голям и силен и ти се губиш някъде в мен. На сигурно. Заспиваш бързо, а аз се бесувам наум, за да не те разсъня. Целувам гърба ти през тениската, не виждам лицето ти, но знам, че се усмихваш. Гася лампата и оставям телевизора да буботи. Защо не мога да ти открадна малко време, да го натъпча в буркани и всяка вечер, когато оставаш да спиш при мен, да отварям по един. Не! Всяка сутрин, когато алармата закънти в сънените ни глави, тогава ще ставам и ще отварям буркан, пълен с време. Няма да те будя, спокойно. Ще го изсипвам отгоре ти. Ти няма да знаеш, просто блаженно ще се обръщаш и ще продължаваш да спиш.

Снощи, докато спеше гушната, в главата ми беше едно стихотворение. Сякаш не го пишех наум, а го четях, толкова беше ярко. Не станах да взема тетрадка и химикал, предпочетох да остана до теб. Сега ти бързаш, решиш косата си, която се спуска по гърба ти като пълноводна, бавна река, слагаш си малко пудра и ме питаш дали нямаш торбички под очите. Съвършена си. Гледаш часовника си, ще изпуснеш автобуса, но все пак намираш време да се метнеш върху мен и да ми се усмихнеш. Съвършена си. Обуваш сандалите си, които се оказват несъпричастни към разписанието на градския транспорт и отнасят пиперливите ми благословии. Затваряш вратата шумно и чувам токчетата ти по коридора като ехо. Събирам сили, проправям си път между найлоновите пликчета, възглавниците, обелките и бутилките по пода и отивам на прозореца. Ти излизаш, забързана като подплашена сърна, аз извиквам нещо и ти се обръщаш. Харесва ми да съм Жулиетата, там горе на балкона, а ти, подобно един Ромео да загърбваш всичко друго, било то и за миг. Пускам те и гледам как се отдалечаваш, като от време на време ме стрелваш през рамо, а аз все така нескопосано махам с ръка и се хиля.

Притворих прозореца. Стаята все още тупти от теб. На малкото телевизорче стои отворена пудрата ти, на земята между бутилка от кола и кафява бананова кора е чорапогащникът, който вчера разкъсах. Възглавницата ми е напоена с твоя дъх. Цял ден затварях време в буркани и варих лятото на лютеница зад блока.