Безименна
Августин Господинов

Поради Мира.

Не пиша, защото не искам да си спомням. Искам да забравя и ще остана безмълвен още дълго. На върха на пръстите ми е името и и потъпквам всичко, оставяйки я безименна.
Разхвърляно е. Разхвърляно е като доказателство, причина и следствие. Разхвърляно е и няма да подредя. Вместо пердета ползвам стар пожълтял чаршаф, забит на 2 пирона. Напомня на живота - провиснал и пропит със странности. Имам легло, маса и стол. На масата съм оставил една топка, облепена с малки парченца огледала. Днес се събудих по обяд, когато слънцето вече напираше да влезе в стаята. Беше успяло да преодолее съпротивата на чаршафа и се отразяваше в малките огледалца. Имах звездно небе и слънце.

Изкъпах се и си сложих чисти дрехи. Не помня какви, помня само, че бяха чисти, защото кожата ми настръхна, когато ги облякох. Мразя сковаността на чистите дрехи. Ако намеря купчина със събрани есенни листа, бих се овъргалял в тях. Слънцето зави зад блока и вече нямам звезди по тавана. Ще трябва да го настигна, обувам се и излизам.

Изпитвам някакво облекчение, докато се возя в метрото. Пътувам към Варшауер щрасе с U1 и за няколко спирки релсите минават над земята. Изваждам книга, омотал съм се с шал, кръстосал съм крак и гледам през прозореца. Блоковете минават отначало по-бавно покрай мен, после се забързват, за кратко спират бягството си, спирка, нови хора и отново забързване. Толкова много. Не съм сам. Не съм единственият, който е копнял, който се е надявал, който е обичал, а после намразвал. Не съм първият, който краде лица по улиците, нито последният, който мечтае. Млади хора, стари хора, жълти, бели, черни, брадясали, с мустаци или без, с коси, шапки, фиби, прически, оплешивяващи или пък боси. И всеки се е борил с абсурдите, преборвал ги, оставял им се е, но е оживял и сега се вози в метрото на път към безcмислието. Имам прекалено много време да мисля за живота и понякога забравям, че още участвам в него. Гледам право в очите и не отмествам своите, макар да е неловко. Разминаваме се и толкова.

Слизам и се смесвам. Гладен съм и вървя. Още повече хора. Искам всичките. Искам да ги хербаризирам и да наредя в тефтер с кожени корици, изтъркани по ъглите. Не мога да правя толкова много неща, че не се наслаждавам истински на всичко, което всъщност правя. Болестта на малкия човек в големия град. Малък съм днес. Малък точно колкото чаша за турско кафе, а по дъното на душата и има утайка. Минавам под един балкон с цветя. Аз нямам цветя. Все се каня да си насадя, веднъж даже си купих земя и саксии. Сега в тях си гася фасовете. Никога няма да разбера какво е да живееш в онзи апартамент и сутрин по чехли и халат да поливаш събуждащите се растения. От това огладнявам още повече.

Хапнах и съм малко по-голям. Достатъчно голям, за да може да носи високите си токчета. Монолози водя наум с нея. Представям си как би реагирала, ако и подаря букет нарциси през ноември, или какво би казала, ако я заведа в кафенето, в което написах последните си разкази. И аз вървя изпъчен, а тя ме е хванала под ръка. От време на време ме приканва да сляза на земята, а аз не искам, защото с нея не мога да го направя. Тежко, казва, ходя, а аз всъщност не стъпвам по земята. Тя пише приказки по въздуха, обгърната във всепоглъщаща емоция и в съвършена хармония между мекота, крехкост и пищност. Берлин е друг с нея в мен. И ето ме, аз пак съм в метрото, само че този път сградите не тичат покрай нас. Този път ние се движим. Аз и тя въртим целия свят на пръстите си. Поток от туптящи мисли, думи, вени и сърца. Аз и тя сме ние. Безименна.