Летоструй
Георги Белоречки

Питат ме приятели за тая улица Летоструй, вярно ли било, че съм живял там. Че вярно е бе, хора, стига с това подозрение, защо ми е да ви лъжа!
На улица Летоструй се преместихме на 26 февруари деветдесет и шеста година, ако помня правилно. Една година ме делеше да почна училище и беше такъв кучи студ, че на баба ченето ѝ тракаше, докато пренасяхме кашоните от колата към едноетажната ни къщичка. Кучето подтичваше покрай нас, радващо се, че ще има двор за игра, баща ми си подпяваше „Само ти, сърце, си ми приятел, само ти не ми изневери”, а майка ми пуфтеше и подигаше падащите си чорапогащи. Със сестра ми се замеряхме със снежни топки и повече пречехме, отколкото помагахме. След няколко курса наредихме всичко и се оказа, че място за нас няма. Ха сега! Колко му е, каза баща ми, по едно родопско и ще спим на кашоните тази вечер, утре ще се оправяме. И така и стана. На другия ден се почна с чистенето, разпределиха се стаите, дядо напътстваше всяка наша стъпка, преди дори да сме я премислили. И ето че до края на вечерта имахме дом. И оттук всъщност започва моята история за улица Летоструй.
От всичко на нея най-много обичах червения икарус, който от тъмно до тъмно носеше гъсеничното си тяло по стария асфалт с оголени камъчета и будеше всичко живо де що има в радиус от 200 метра със задавена унгарска кашлица, идваща от ауспуха. Какво беше това чудо, страдаше ли този автобус, че на гурбет са го пратили, та все така шумеше като сам, пиян хъш някъде из Браила, псуващ черната съдба – неговата и на отечеството.
Хубаво де, ама една улица хората я правят, не автобусите, бихте казали вие и бихте ме подтикнали малко по-бързо да разказвам. Сакън, зор ми не давайте, всичко по реда си. Казах вече, деветдесет и шеста беше. Гладория повсеместна. И по-добре. Аз няколко години по-късно, вече ученик, отидох на една екскурзия в Германия и като видях как всички хубави дрехи носят, нови коли карат и едно дете на улицата не можеш да видиш, се уплаших! С вериги да ме оковат, сърцето ми с котва в Рейн да хвърлят и на шията ми воденичен камък да вържат, аз там не оставам. И ме сви тогава нещо отвътре, и плаках, и на майка си исках да се обадя, но пари нямах. Веднага щом се прибрах, се затичах още от портата и зацелувах кучето, зида, земята, старата ламперия в антрето, после всеки поотделно. След това разказвах на цялата махала какви смешни са немците, едни руси лонгури, дето все умно мигат с очи и вечно не те разбират. Целокупно ги осъдихме, че не пускат никой да си играе на улицата и скоро по това ги забравихме. Пък и как да ги помниш, като беше вече лято и във въздуха освен трепети, нищо друго нямаше. Тичахме наляво-надясно на тумби, ходехме на линията да целим влака с водни бомби, карахме колела и крадяхме вафли от магазинчето на баба Спаска, която все недочуваше, а за ситните ни кражби и недовиждаше. На края на улицата се отбивахме в една гумаджийница и пълнехме ушите си с мръсни приказки и неверни истории за неверни жени. Вечер бягахме до пекарницата, купувахме топъл бял хляб и с лютеница, на големи хапове, като захарен памук, го опустошавахме лакомо в някоя тъмна беседка, после се прибирахме и тупвахме в леглата, по-пълни и от чучела със слама. Измежду всички тези магарии най ни беше рахат, освен да ги повтаряме, да отидем при бай Петко и да му ги споделим.
Бай Петко си имаше работилница за велосипеди и там оправяше с ръце и поглед всяка повреда. Счупиш някои и друга спица – бай Петко, изкривиш каплата – пак него търсиш. Без него летата щяха да стоят вързани и загниващи в мазето. Над работилничката си беше измайсторил сам една табелка, на която с едри букви стоеше „БАЙ 5-КО”. Всеки го знаеше и се спираше при него, особено ние, децата. Видеше ли ни и все някоя гяволита дума ще му излезе из устата. Друг път мъдро говореше и обясняваше как човек като е малък, никой не го мери точно колко малък е, порасне ли обаче, забрави. Спукана му е работата, ще го скъсат от одумване. Бай Петко обичаше като нас улицата и току кажеше, че Летоструй е най-бележитата от всички в града – Христо Ботев, Алеко Константинов, Георги Бенковски я пресичаха. Зимата работата му рязко спадаше и бай Петко почти не излизаше, освен да разрие малко снега, да лъсне табелката и пак да се прибере. И така всяка божа година. До последната му зима. Тогава бай Петко ненадейно си отиде. Цялата махала плака за него и кучетата виха цяла нощ.
Минаха няколко години от смъртта му, когато една вечер, както се прибирах, гледам сменят табелките на една улица. Поспрях се и попитах момчето какво става, защо ги сменят. Той ми вика: „Нареждане отгоре“, решено било, Ботев другаде отивал, не можело в края на града да стои, да е пресечка на нищо и никакъв си Летоструй. Хубаво де, ами как ще се казва улицата тогава? Абе, кръстили я били на някакъв си бай Петко, така щяла да се казва, ама кой и какъв бил, той не знаел, еди-кой си се бил застъпил в районното кметство за това име. Благодарих на момчето, усмихнах се и си продължих по пътя.
Така значи. Какво ли би казал бай Петко, ако знаеше, че прекръстват Ботев на него. Както той викаше, в работата е чалъмът, който не работи – той име не заслужава, а аз, вика, работя най-хубавата работа на земята–с колела ли човек се занимава, той има предимството да познава най-добре пътя.
Ботев е знаел пътя, бай Петко не по-малко от него, а аз като погледна назад, виждам пътища много, пътища, все водещи ме към горещите лета на Летоструй. Улица, пресечена от велики хора.