Toy Story
Августин Господинов

История за играчките. История за той.

Имам алергия към месото и шоколада, към секса и виното. Лекарите казаха, че имам алергия към живота.
Бесен съм от безразличие към хората. Возя се в метрото и пълня дробовете си хищно. Нищо. Слизам. Вали. Мирише на дъжд, липа и мокра кожа. Моята мокра кожа, а дъждът е от онзи, споделеният. Решавам да повървя. Дъждът вали, за да отмива ръждата. Никога не нося чадър.
Бесен съм. Безпокоен. Див. Ноздрите ми се разширяват, жадни за още кислород. Искам да се сбия с нея, да я победя, да я разгромя. Искам да я ударя. Не спирам да вървя, тиранично газейки плюещите плочки. Тиранин, който никога не е закусвал кифла с кайсиево сладко. Кофи с вода се изливат върху мен. Кофи с вода и кофи свобода.
Напоителният дъжд свежда главата ми надолу. Очите ми не спират да търсят отражението на луната в локвите, а после ги затварям и я оставям да ме води. Събуждам се с усещането, че повече никога няма да мога да заспя. Гол съм и идва някой, а аз тичам като сумнанбул. Инсомниа. Пренавивам часовника си на берлинско време, за да спечеля още един час с нея, сетне го изхвърлям. Един час не е достатъчен. 100 думи не стигат, вечността е кратка. Най-трудно е да сложа точката.
От безсилие я стискам с все сила, захапвайки я през коженото яке. Тръпчиво-сладка е като джанка, откъсната на първи юни, малко преди да съмне. Костилката и горчи като черен шоколад, ненатрапчиво, но плътно. Иска да изпита пределите ми и ми удря шамар. Побеснявам, че не мога да побеснея и захапвам кокалчетата на ефирния и юмрук. Под 45 градуса животът не е напълно инакъв, но не е и съвсем същият.
Притискам я още по-силно, изпитвайки нейния предел. Жена. Котешка колкото само тя може да бъде, с дълбоките очи на дете и стара душа. Котка, толкова черна, че козината и лъщи на слънцето, а гръбнакът и се извива като въпросителна, когато някое зло куче тръгне към нея. Жена с дъх на спотаеност.
-Научи ме да летя, великане, - казва, а аз разтварям ципа на моето яке, за да я пусна по-близо.
-Ти си летяла вече, буря, а аз имам нужда от още много дъжд, за да измия ръждата от крилете си.
Не ми позволява да сваля гарда, за да ме съхрани като мъж. Момчетата се влюбват, мъжете обичат, а силният мъж най-силно има нужда от силна жена. Не фатална. Борбена.
Не влизам в битка, ако знам, че ще завърши реми. Обичам да играя до край, със свалени карти.
-Мерим ли си ги?, питам я.
-Не, говорим си. За играта, а не за победата. Жена може ли да те притесни?
-Да, но не казвай на никого.
-Няма да кажа, защото не всеки заслужава да знае. Целуни ме и ми позволи да го сънувам...
Захапвам парфюма и преди да каже „моля” и вкусвам къпинените и слепоочия.
Имах нужда от анонимността на голите си стени, за да успокоя думите си. Мокър съм, но горя. Сипвам си коняк в кристална чаша. Хубавият коняк е като желанието. Пие се без лед, на малки глътки, за да достига до душата.
Думите са лепкави и още влажни. Толкова дълго бях каменен, че не разбрах как по мен пораснаха къпини.