Спирка N2
Георги Белоречки

Последният автобус. Краят на нощта.
Гледам тънките ти пръсти, увили се около студения метал. Не ми обръщаш внимание, гониш с очи прехвърчащите фасади. Мъжете харесат ли жена, почват да вият врата си като пластмаса, нагрята с жив огън. Вият се, изгарят и се стопяват, ако не познават играта. Играта няма правила. Правилата са за децата, големите бъркат. И се прибират сами. На мен ми е омръзнало да си ходя сам, нищо че живея на две минути от спирката. Деля апартамент с друг самотник, а уж сме и двамата толкова млади.
Прибутвам ръката си по-близо до твоята. С близост нищо не казвам. Думи и действия са нужни. Дори великите рекламисти и мениджъри на нашия век ни учат на това. Аз не успях да стана нито едно от двете, затова пък съм диджей. Хубава работа. Тълпата ме обича и никога не ме настъпва. Отивам и си тръгвам чист. Сега ми се ще да съм малко по-намачкан, кантовете на обувките да са почернели от ходене, да съм по-човешки, по-битнишки.
Вратите се отварят. Изтикани сме навън, навалицата ни поглъща с кaфеникавата си бангладешка паст. Сега ме търсиш с поглед и ме намираш. Хубаво е да се опреш на нечии очи, макар за дреболия. Вратите се затварят. Захапват раницата ми навреме. Стряскаш се и се засмиваш едновременно. И в усмивката побираш всичко, което обичам. Дано никога не я пречупя под тежестта си.
Нашата спирка. Стига с флиртовете наум. Стига си била измамно непознатата в ума ми. Мушкаш ръката си в джоба ми, връз града се е спуснал мирис на разпалила се зима. Чуват се и крясъци на някакви птици. Защо?
Прибираме се за пръв и пореден път. Благодаря ти, че не се повтаряш. Благодаря му, че те имам.

Рим, декември 2012