Любовта е детство
Георги Белоречки

Вървим по брега. Докъде ли стига ивицата, се питаме с погледи и сключваме потни длани. Изпитвам сладка умора и утринна еуфория. Слънцето гризе каолиновите тела, които до няколко дни ще заприличат на обикновена глина. Стъпваме в морския пясък и следим как вълните ни засипват с несметни богатства, които събираме в ръце, опипваме със зъби, за да проверим достоверността им, след което отново захвърляме във водния сандък. Опитваме се, макар несъзнателно, макар навярно преигравайки, да си върнем част от детството. Ти си моята принцеса, аз твоят принц. И двамата сме щастливи, обаятелни, сигурни в грешките и нелъжливи в усмивките – морето ни е свидетел. Оставям те да потичваш напред и да събираш морски приумици. По детски непокорстваш, че без особени усилия намирам по-хубави от твоите. Защо е така – не зная. Повдигам гузно рамене и те целувам. Продължаваме все по-напред, брегът се стеснява, пясъчни скали ни поглеждат иззад раменете косо, дочуваме как тук-таме по някоя песъчинка се отронва от лицето им като гурелче от детско око. Принудени сме да вървим плътно един до друг, на места се следваме, на други подаваме ръка, за да заобиколим изпречило ни се препятствие.
Аз винаги ще търся твоята ръка и ти моята. Ще бъдем рамо до рамо, когато зло ни притиска от две страни. Ще следваме сенките си, когато нищо друго в този свят не ни оказва посока. Ще пием заедно от користната чаша на живота, хитроумно поставена в средата на трапезата. Ще отглеждаме труда в нас и нашите деца. Ще гледаме очите им и галим косите им, спомняйки си нашите улици, обсипани от глъчка и игра, от млади и стари. Ще предаваме любовта в нас, събирана от поколения. Ще греем сърцата със спомени и храним душите с мечти. Ще останем деца, за да бъдем хора. Ще посеем любов, за да повехнем спокойни. Ще, за да.