Градски фрагменти
Елена Йотова

В такъв час е трудно да качиш в таксито нормални клиенти. Все смърдят на алкохол, цигари, а нерядко и на повръщано. Ама парите са си пари и ги качваш.
Момичето махна. Не изглеждаха пияници. Промълвиха адреси и седнаха отзад. Почти като по команда бяха ръка в ръка. После ръце в ръце. И абсолютното мълчание помежду им отекна някак в таксито. Ни дума. Или звук. Стана ми интересно, то какви ли не са се натискали на тая задна седалка. Обаче тия двамата не. Знам, защото ги наблюдавах в огледалото.
В такъв час и движение няма. Пусти и тъмни булеварди. Той рееше поглед навън. Тя се сгуши. На рамото му. Без да си пускат ръцете. Музиката ми е тиха, та чак им чувах дишането. Странни хора. Даже ми се строиха по-ненормални и от пияндетата и наркоманите. Той отпусна глава в нейна посока, лицата им се опряха. Вече ги дебнех направо, признавам си. Нищо. Мълчат. Чак на един светофар той я помоли да обещае. Само те си знаеха какво. Аз не разбрах. Тя обеща. И не се погледнаха.
Скоро стигнахме там, където тя слизаше. Размениха си най-беглата целувка по устните и тя слезе. Той помоли да останем, докато се увери, че се е прибрала. И пак тръгнахме. Видях го аз, че е темерут. Ама ме бяха хванали за гърлото, мамицата им на тия откачалки. И му викам:
- Хубаво момиче.
- Да. – съгласи се, като на себе си.
- Братле, не съм виждал двойка така да си мълчат. – що му го казах, не знам. Той се усмихна.
– Не сме двойка.
- Аааа, е знам ли аз, с тия ръце… ма, може и да съм се объркал. Така на любов прилича. Като по филмите.
Мъжът се оживи:
– А ти много любов ли си виждал тука, а?
- Много натискане съм виждал…
- А това? Е ли любов…- попита и пак замлъкна.
И аз замълчах, че почти си го бях закарал. И знам ли аз е ли, не е ли любов. Аз съм шофьор, аз само знам, че толкова тишина значи нещо. Не знам какво.