Lettre
Дима Дмитриевна, Георги Белоречки

Не мога да заспя. Дъждът нервно тропа в галоп по перваза, от неуплътнените прозорци нахлува гробищна влага със стъпките на бездомни песове. Въртя се в леглото, чаршафите са ме закопчали в усмирителна риза. Бягство? Не и извън кожата. На етажерката до леглото стои отворен пликът с писмото ѝ, присъда подписана с тънки, нежни, кокалести пръстчета, подпечатана с моя прочит. Оказах се предател, когато си мислех, че съм любовник. Толкова болка може да ти причини единствено жена. Толкова болка можеш да причиниш единствено на жена:

„Липсваш ми. И те обвинявам за това. Обвинявам те, че ме остави съвсем сама, въпреки че не заслужваш дори и това. Побърквам се, че те няма до мен. Като че никога нищо не е имало. Причини ми безумна болка, защото си този, който винаги съм искала, а никога не съм имала. Защо се появи само за да ми отвориш вратите на Рая, ако не искаш да ме пуснеш вътре. Мразиш ме. Не, по-лошо, не ти пука за мен. И дори да ме повикаш отново, аз пак ще съм твоя и ще съм способна да ти простя. Времето обаче минава и ти не си в живота ми. Исках да ти кажа толкова много неща, а ти не ми даде думата. Защо? Не го ли заслужавам? Състоянието ми е почти мазохистично. Казват, че няма граници за любовта. А ако не те искат? Това не е ли граница? Главата ми играе двойствена роля, мръсна двойствена роля – припомня ми красивите моменти, а после ми казва, че този, който ми е причинил такава болка, не му пука за мен и дори и не заслужава моето нещастие. Ти си виновен! Погази боровинковите хълмове в моето сърце!”

Мастилото отново ме улавя за врата. С трескави ръце късам плика и писмото ѝ. Късам изрисуваните боровинкови хълмове, раздирам чаршафите, разпарям гърдите си и през облаците виждам луната да тръгва наобратно. Свършено е с нас, с теб и мен.

Сбогом,
ma chère