Приятелско
Лора

Когато се редуват няколко безсънни нощи – дали заради размисли, зъбобол, пиянство, четене на знайни и незнайни автори или пък просто заради съсредоточено наблюдаване на червените пердета в малката ми берлинска стая, не е на хубаво. Следва кафе, което кара пръстите ми да треперят, безжизнени и сиви стават, не могат да държат химикал, пък за друга човешка и топла ръка да не говорим. Излизам и слагам тези полуръце в черни кожени ръкавици, влизам в метрото и всички са ме зяпнали в сенките. Не, аз от известно време не се гримирам, ходя както небрежните германки, които просто се събуждат и тръгват, четат, ядат и си водят кучетата навсякъде, забравих си суетата, но не и чувството за красивост. Понякога.
Виждам го. Подпрял се е на прозореца, представям си как вратите се отварят внезапно, той пада, има новина и злополука, грозната му раница се загубва в тъмния тунел, разпиляват се пластмасови кутии за храна пълни с моркови и грозде, термоси с блудкави течности, но не и с уиски, за бога, те въобще не пият през седмицата. Та този с раницата, още не е изхвърчал през вратата, не тази на спалнята ми, там така или иначе трудно ще го пусна, всъщност е красив. Носът му е по-голям от обичайното, но мен днес ме привличат грозновати мъже. Косата му е рошава, протяга се, опитва се да стигне тавана или пък мен, виждам как под очилата му очите му се готвят за промяна на перспективата, среща моя поглед с неговия... И нищо. Не ми действа. В друго измерение, когато чантата ми не е пълна със закони, маркери и записки, може би да, определено да.
Идва моята спирка, сбогуваме се с безразличие, всеки си има градинка и град, и тераса, и сливици, приумици, сънища, трепети, хайде, моля те, нека сме на разстояние поне с теб, поне този път.
Влизам в аудиторията със закъснение, нали все пак съм аз, всички са толкова икономически, бизнесни, направо ме побиват тръпки, сядам до един от тях, вадя бумагите и потъвам в еднаквостта на момента. След десетина минути така ми е писнало и питам съседа си дали му се ходи на суинг, ще потанцуваме, ще пийнем, ако искаш не танцувай всъщност, няма да ти е много забавно, аз просто съм шантава, но определено после ще пийнем. Той ме гледа, мига веднъж, два пъти, чуди се, изненадан е, явно не познава директни жени, става ми смешно, кикотя се, той се изчервява и това е краят. Знаем, че няма да се получи, той няма да издържи лудостта на спонтанния ми характер.
Следва един дълъг час, в който нищо не се случва, аз си записвам старателно, неразбиращо кимам, прилежна съм. Тогава ти ми пишеш. По дяволите, ти ми пишеш... И аз пак съм навсякъде, желая те, тук и сега, искам те върху онази катедра отпред, която въобще не всява респект, на около 5 километра от мен си, но няма значение, усещам как се смени физиономията ти, когато изпратих последното съобщение, че ще си мой и тази вечер, блажено е чувството да определям какво ще се случи, а ти да си мислиш, че всичко е било твоя идея, приятелю.
Прибирам се направо у вас, отварям си бира, подаваш ми чаша, задръж си я, благодаря, нямаше нужда, ела и седни, разказваш ми за днес, за преди години някакви случици, вицове, за утре, а аз само те гледам, защото бирата е така успокояваща, такa достатъчно ми е само да те слушам, глупако, а ти да си разпален и компетентен, и знаещ, и споделящ. Споделяй, но внимавай, ще знам твърде много накрая, приятелю.
Пускаш технологията, компютъра, мрежите, социалните и паяжините, виждам някаква снимка на мацка с цици, изпълват екрана и нещо друго в теб, сменям картинката, има още поне двеста и петдесет такива, да ги гледаме, искаш ли, питам, ти недоумяваш, мълчиш, хайде, казвам и гледаме. Странно ти е, досега на всички си наливал мартини и пият от чаши естествено, и трябва все да „ходите” някъде, да има снимки и пейзажи, да гледаш само техните цици, а с мен е така немомичешко, дивашко и същевременно страстно. Необяснимо е, но се омагьосваш. Защото си себе си, няма преструване, няма гонене на бели коне и идеали за принцове, страх ме е от коне, особено галопиращите, а принцовете са ми толкова обратни. Прокарваш ръка по крака ми, махам я, после ме целуваш зад ухото, вплиташ се в косата ми и знам, че трепериш. Както когато аз съм недоспала и съм прекалила с кафе. Непознато ти е. Непознато, естествено, опростено, привличащо, мощно и приятелско. Все още. И аз треперя обаче, имам право на слабости. Ставам от стола, местя се на дивана. Да живее дистанцията, ние сме само приятели.
Дотогава когато...