Работилница
Августин Господинов

Съзнанието ми се пръскаше. Канех се да затварям работилницата преди да започне да се развиделява. Тя работеше само нощем. Беше от малкото неща, които имах. В нея бях и калфа, и майстор, но най-често чирак. В работилницата за думи винаги имаше какво да си пийна – я някоя половинка ром, я бутилка мента, я шест бирички, или пък пластмасова бутилка домашна ракия, увита във вестник и пъхната скришом в куфара от баба ми.
Тази нощ в работилницата нищо не се случваше. Лежах на леглото си, четях думите на Буковски и Кафка, на Тома, Кайо, Камю, Набоков, Милър, въртях се, унасях се, сепвах се и отново зачитах.Техните думи жужаха във въздуха, а моите така и не идваха. Има и такива нощи, помислих си, прелистих едно поизмачкано L’Еuropeo и допих каквото беше останало в чашата. Последните капки ром издъхнаха безгласно в гърлото ми.
Живеех далече от центъра и още по-далече от представата за поета и мансардата. Наричах свърталището си работилница за собствено успокоение. Имах нужда да придавам каузи на депресиите си, в своите очи аз бях мъченик на несподелеността. Когато се нанесох тук, бях жилав и сух, мършав такъв. Замразените пици, които купувах с дузини, измениха структурата ми и сега раменете ми бяха по-тесни от ханша, а ръцете ми висяха тънки и закърнели. Огледала в работилницата липсваха, още повече липсваше и желание у мен да се оглеждам. Гротескният ми вид обличаше чудесно ролята, която си бях избрал.
Малко неща помещавах в работилницата. Вехто легло от ковано желязо, захабен кожен диван, картини на мои приятели художници и кашони от велпапе, в които пазех стари снимки на жени. Често ги разглеждах и наум пишех историята на всяка от тях. Бяха черно-бели, точно като изгрева и голи, мръсно голи. Някои от тях бях правил сам, други бях намирал в изоставени апартаменти или пък бях купувал от клошари. Портрети на желания, леко пожълтели. Желанията. Портретите още бяха контрастни. Не знаех имената на повечето от тях. За мен те бяха просто анонимни музи в работилницата ми за думи.
Пуснах си една касетка с циганска музика. Завлачваше леко, дори приятно и придаваше човечност на записа. Отворих кашона със снимки на жени, които аз бях правил, и започнах хаотично да ги изваждам. Някои будеха сантимент, други събуждаха ерекцията ми. Бях ги изчукал, всичките. Колекцията ми от сърца, души и плът застилаше пода. Вгледах се отблизо в тях. Обожавах небръснатите путки, отпуснатите бедра, размазания грим, целулита, торбичките под очите, настръхналите косъмчета по кръста, олющения маникюр, бримките на чорапите. Голотата им беше пропита с гузност. Бях обсебен от женските несъвършенства. Създавах любовниците си преди да ги изчукам, а след това ги хербаризирах върху гланцирана хартия. Празнота, чисто телесна.
В отделен плик държах снимките на жена с черно сако, черни чорапи, камшик, ботуши над коляното и червено червило. Знаех, че отворя ли го, ще трябва да отворя и работилницата. Някога й бях позволил да ме добави в своята колекция от сърца, души и плът. Незараснал спомен на първата ми любов. Беше красива. Тя, не любовта, макар години след това да бях осъзнал, че именно любовта бях обичал.
Животът ми се подреждаше в думи върху тавана на стаята. Когато тя беше върху мен, думите ме гледаха. Когато аз бях отгоре й, думите ме милваха по врата.
Съзнанието ми се пръскаше. Изпразних се и прибрах снимките в кашона.