Южност
Лора

Кацнах и дори стъклата бяха южни. Хората ме гледаха южно, екраните бяха южни, южни букви, южни звуци, южни плакати по стените на лъскавото летище, южни помисли сякаш витаеха в южния въздух. Изпиках се, мислейки за времето, така бях свикнала да отброявам дните и секундите, секундите и дните, че го правех дори в тоалетната, в крещящо южната тоалетна. Измих си ръцете, замириса на цитрус от жълтия сапун, за бога, дори той беше южен, и погледнах в огледалото. В мен нямаше юг. Нито очите, устните, сенките, носа, веждите, косата, която въпреки че беше южно боядисана, изглеждаше сломено-сива. Усмихнах се с надеждата да видя малко слънце, евентуално да поюжнея, но излъчването ми ставаше все по-неразбираемо тъмно. Никакво. Неюжно. Но мое.
Тръгнах да го търся, търсех напрегнато, но някак сковано и дървено, просто ходех, не мислех, не знаех дали мисля или просто и в съзнанието ми бушуваха кутии от портокалов сок. Изцеждах последните капки от черепната си кутия в опита си да съм съзнателна, портокалите не бяха портокали, а някакви средно големи топки, зелени, не им бях позволила да узреят и да станат южни. Аз или той, все някой от двамата беше забранил на портокалите да бъдат портокалести.
Видях козирката на неговата шапка, как се поклащаше наляво-надясно във въздуха, отразяваща смешните му движения, изглежда разрязваше пространството на две с крайниците си, не можеше да се координира физически, а психически винаги е бил вакуум. Емоции в съд под налягане или пък в буркан, чиято капачка трудно, а май почти никога не се отваря. Признавам си, аз успях веднъж-два пъти. В началото, когато бях далечна, чужда и безопасна, защото колко може да ти навреди един благоразположен непознат, който нито ти предлага бонбони на улицата, нито те моли да споделите такси. Блатистите му очи търсеха моите в пространството, но липсваше онова оживление, което преди се появяваше, катализираше се, ескалираше, светкавично стигаше до връхната си точка, както когато ме съзираше първите пъти. Но стига толкова. Няма много за казване. С една дума - и той не беше южен.
Целунах го. Не ми стана южно. Нищо не ми стана. Влажно, трепетно, искрящо, пеперудено, скалисто, облачно, на парцали, дъждовно,изгарящо, огнено... Никакво. Просто друго сравнително топло човешко същество, показващо някаква престорена, или пък не, близост или пък не. Погалих го по врата, както му харесваше или пък не, обичам те, изръси или пък не, засмях се или пък не, и аз, отвърнах или пък не. И тръгнахме.
Той винаги бързаше. Когато нямаше за къде, бързаше просто заради бързането. Придобивах този извратено-досаден навик, намразвах себе си и в цялата тази бързина ставаше още по-неюжно, отколкото се преструвахме, че е.
Докосваше ме с предишните ръце, които отдавна не ме бяха докосвали и за които не бях копняла, но се налагаше. Бързината, споделената стая, легло, преживяване, всичко се сливаше в една огромна предпоставка за близост, която оцвети в тъмно виолетово и последните южни петна по мен. Галеше ме, първо бавно, защото той така искаше, после бързо, защото иначе нямаше как да се възбудя, играеше си с тялото ми, бях се оставила да стана още по-тъмно виолетова и негова, защото нямаше изход, защото трябваше да имитирам юг, трябваше аз да съм възможно най-южна за него там и тогава. Затварях очи и исках да плача, усещах го в мен, около мен, върху мен и навсякъде, беше ми страстно, докато изведнъж не ставаше ледено, лигаво, неестествено и грозно. Мразех се и мразех пердетата, които нахално ни гледаха, лукаво се смееха на лудостта в погледа ми, която прикриваше отвращението ми от мен самата, имитираше оргазъм и финал, свършване и ново начало, възраждане на едни почти умрели взаимоотношения. Забивах ноктите си в гърба му, капчици пот усещах по кожата му, порите й се бяха отворили, искаха да дишат, той се наслаждаваше на всеки миг, на мен или пък не, на тялото ми със сигурност, на остатъците от южното привличане между мен и ръцете му, между ръцете ми и него, между нас, двамата, там и тогава. Пердетата вече дори не гледаха, обърнаха се пренебрежително към оживената улица с всичките й търговци, случайни минувачи и странници, така се ужасиха от моето жалко представление, че ми обърнаха гърбовете си от плат, захвърлиха ме по средата на спалнята да бъда само негова и низка.
Запалих цигара, той беше в банята. Сипах си вино, отворих прозореца и усетих как последното южно ухание от мен отлетя, без да се сбогува. Отказа се от това тяло, което преди малко спря да бъде мое, защото аз самата така негласно се отказах от него в момента, в който кацнах на онова летище. Празните ми очи нямаше как да повикат сълзите, които също бяха избягали. Остана само цигарата, чашата с евтино бяло испанско вино и голото тяло до прозореца. Което не знаех кога щеше да бъде отново мое.
Той излезе от банята. Наля и на себе си в чаша, взе цигарата от ръката ми и седна. До тялото.
В стаята задуха северен вятър.