Двама непознати
Жорж фон Втрисмарк

Та, приближавам се аз до спирката и си мисля колко ли ще ме измокри дъждът, профучаващите коли ме пръскат, все още нежно, и някак, като немска любовна песен с глаголи накрая на фразата, ме дебнат да стигна донякъде на сухо, за да ме довършат с един голям плясък, придружен секунда по-късно със сочен отговор от моя страна. Почти стигам спирката, вижда се таблото и цифрите не са обнадеждаващи. И досега не знам защо не си слязох в метрото на сухо.
И все пак по ми се нрави нещо, което има колела и може да те сгази без някой да закрещи по теб от радиоуредба, спира на всяка пуста спирка, виждаш все нови хора вътре. Можеш да изразиш отношението си към тях, да седнеш до някого – да го загледаш, да кимнеш, да се усмихнеш. Можеш да спасиш дама с количка в беда, да псуваш младите, въобще да участваш в комуникативен процес. По-малко стерилно от метрото, по-ъндърграунд от него. Във вагоните под земята всеки е седнал перпендикулярно на посоката на движението и гледа тъпо пред себе си. Тук има интрига. Тролей петица или автобус 306 предпочитам, когато не бързам за някъде. А днес дъждът ми се виждаше сериозен аргумент да изгубя още някоя минута от времето си за учене.
На до болка познатата спирка капките сякаш не ме достигат. Явно навява така, че да не усещам. Не съм мокър, не ми е студено, но си знам, че ще се усили. Появява се автобус 280 и единият навес се поопразва. Решавам, ще вляза там.
Натиквам се на сухо в ъгъла.
- Извинете, мога ли да ви попитам нещо? - един от чакащите в дъното на спирката, на средна възраст, се обърна към мен, прекъсвайки разговора с приятелката си.
- Давайте.
- Докога минават оттук автобусите? - попита ме и посочи нагоре към Плиска.
- До 11 и нещо. (беше рано, защо го интересува?!)
- Мерси.
Още съм там, на завет и на топло. Димят две или три цигари, запалени сигурно с надеждата да дойде по-бързо автобусът. Защо пък не. Още с първата глътка дим ми става някак хубаво. Дали цигарата гори различно заради озона при дъжд?
Не съм бил скоро на море, но звуците от дъжда и минаващите коли ми напомнят за плясъците на вълните. Усилва се, а на мен ми става все по-топло и лятно. Покрай спирката минават мокри до кости щастливци. Точно като на плажа. Някои и без фланелки, но всички са се отказали от чадърите. Толкова Carpe Diem. Цигарата ми угасва, а пред мен откъм улицата в спирката пролазва руса девойка с черна фланелка на Металика и мешка на Слипнот. Или беше обратното? Руса беше със сигурност, една глава под мен, въпреки отлично измисления си вид, изглеждаше малко несигурна. Всички изглеждат така под дъжда. Аз обаче съм си съвсем добре с русо-червено-кестенявата си коса до раменете, зелените си очи и бялата кожа. Върху нея съм облякъл черна тениска с черно-бяла щампа, класически сини дънки и още по-класическото зелено, развлечено и омазано с масло на левия ръкав военно яке. Да не пропускаме пагоните. По изключение кубинките ми са вкъщи, но нямаше да ми помогнат срещу дъжда. Сцепих им подметките от носене. Текат.
Но вътрешно съм си с кубинките, с около 20 килограма по-тежък (всичките в мускули), гледам поне три пъти по-лошо и ей-сега мога да скръцна със зъби на дъжда да спре. Девойката бърка в раничката си и си вади музиката. На големия контрастен дисплей, ограден от тъмнолилаво - само за ученички, виждам какво ще слуша. Вече наистина ми стана интересно. Nirvana. Като мен. Не слушах това точно в момента, много ми е депресарско. Опитвам се да се държа изправен с бунтовните песни на “RATM”.
Хвърлям наполовина допушения фас и го настъпвам. Тя не ме поглежда упорито. Вадя си своята музика. Рапърите-бунтовници започват да крещят в ушите ми за мексиканката Мария, натъпкана в камион и нелегално пренесена в Щатите, за да шие.
Never conquered but here...
To tear away at the mask.
Неволно пръстите на дясната ми ръка си представят онова парче дърво с четири струни и колан, което съм държал само два пъти в ръцете си. Ритъм четири четвърти. Дано не ме гледа, правя се на идиот. Обръщам ѝ гръб, почти неврастеничното потупване с два пръста по десния ми джоб продължава. Дано само не го е забелязала. Никой нищо не вижда. Бившият ми събеседник и приятелката му ми създават удобен заслон, а анонимната руса девойка-нирванистка ме игнорира тотално. Окей, малко въздушна китара за мен, докато никой не гледа. Слава богу, автобусът пристига. Изтеглям се напред, оглеждам се. Ани - от Анонимна, ще се качва заедно с мен. Изкатервам се първи, тръгвам към свободна седалка напред, тя се насочва назад. Сядаме. Забелязах в отражението ѝ, че ме погледна, след като седна. На светло не е толкова хубава. И все пак. Там е, знам какво дъни в ушите ѝ, какво клати гората ѝ. А докато чаках, смених мелодията си за звънене на любимото си парче на Нирвана.
Things have never been so swell
I have never failed to feel
Pain...
Слизам, наближава моето място. Тя ми беше непозната. Аз и бях непознат. И си оставаме. Двама непознати и един непознал.