История за историите
Магдалена

Слънцето прошумоля по ъглите на леглото и леко се приплъзна нагоре, нагоре, заподскача игриво по глезените й, уви се около китката й и се сгуши в кичур дълга кестенява коса. Тя се размърда сънено, протегна се котешки и го потърси с очи. Чуваше го някъде из къщата, тананикащ си мелодия, ранобуден и енергичен. Премина на пръсти през стаята и застана в рамката на вратата, за да го погледне. Беше с гръб към нея и майстореше нещо на кухненската маса. Навярно приготвяше закуска, а може би водеше една от безкрайните си битки със старото радио, към което и двамата изпитваха особен сантимент. Издебна го и го прегърна, а той, усетил стъпките й отдалече, я вдигна във въздуха. Сутрините бяха тяхната част от денонощието, малкото парче безвремие, в което тя си позволяваше да закъснее за работа, а той да овкуси дългия си ден. Създаваха си с времето малки навици без да ги превръщат в клише и рутина. Понякога тя му оставяше малки бележки в джобовете на дрехите, които той, отвеял се някъде през деня, намираше и оставеше разлят в усмивка до вечерта. Веднъж пък той се появи с цял куп разноцветни балони пред малкия й балкон, а тя грейна като слънчоглед. Седмици след това те бяха Ромео и Жулиета.
Тази сутрин тя не бързаше за никъде, а той бе в едно от особените си настроения. Оставил настрани всички седмични ангажименти, реши да открадне малко време с нея. Беше от неделните сутрини, в които зимата е далечно видение, въздухът е по-лек и ухае на вятър, слънце и рози, сенките на къщите са по-осезаеми и витае специфичното чувство на щастие, което се усеща с няколко сетива едновременно. Такива дни си струваха. Поддържаха ги дишащи седмици наред.
-Зная къде ще те заведа днес – каза той. Изчака момент, за да се наслади на усмивката и леката изненада, които се настаниха на лицето й. Тя притихна, разширила зеници, предвкусваща поредното типично в негов стил хрумване, чудейки се дали няма да я качи на виенско колело, за да й покаже летящите птици от върха, или ще я заведе в планината, за да изследват горските пътеки. Опита се да отгатне по лицето му, пробяга с поглед по малките трапчинки и потърси отговора в кичур немирна коса, но той беше непроницаем и единствено малките пламъчета в очите му й говореха на познат език.
-Днес ще бъдем ловци на истории – промълви и древен инстинкт за плячка премина през него. –Ще вървим по улиците и ще отгатваме думи за хората вън, аз ще чертая миналото, а ти бъдещето им. Ще те науча на красотата на множеството животи и ще потърсим нишките, които оставят след себе си.
В нея припламна котешко любопитство. Той успяваше въпреки всичко да я изумява всеки ден, но знаеше и че са като две половини на нещо цяло и ако той избере бялото, тя неимоверно ще потърси черното, просто защото той е такъв, а на нея това й отива. За времето прекарано с него се беше научила да цени хармонията и да бъде благодарна на света, че ги е открил. Знаеше, че в този свят има много неща, които оставаха неназовани, мистериозни, чудни и все пак красиви и истински. Не вярваше в случайностите, но се усмихваше на всяка малка такава, преминала през нея.
Той я поведе по малките улици в центъра. Харесваха града по собствен начин. Тя по детски се радваше на олющените стени на старите къщи, а той се влюбваше в листата на дърветата или кованото желязо по прозорците. Никога не минаваха по едни и същи улици, а разширяваха и смесваха пътищата си. Днес те бяха малки деца-откриватели, попаднали случайно в прашен скрин, пълен с тайни. Тя виждаше кукли и цветя, а той револвери и индианци, всеки по своему, но заедно, хванати под ръка.
Тръгнаха, унесени в бляна, който проблясваше пред тях. Тя виждаше опашката му, а той, устремен с ловен усет, преследваше стъпките му. Попиваха жадно. Всяко лице беше нечия история, а всяка крачка - дума от страницата на нечий живот.
В края на деня, с ръце пълни с думи и души, замаяни от въздух, лято и любов, вървяха и си шушукаха. Минаха покрай малко кафене с пъстри маси и столове. В самия му край беше седнал достолепен мъж с костюм, шапка и френско бастунче, който пиеше турско кафе от миниатюрна чаша и наблюдаваше преминаващите двойки, сякаш търсеше нещо, емоция или лице, което да улови или припознае. Пред него стоеше отворен черен тефтер, в който с равен почерк беше започнат разказ. Впери поглед в тях и задържа писалката си по-дълго от обикновено. Минавайки покрай кафенето, тя го погледна и очите й му подариха усмивка. Лицето му застина, като че ли откри стар и любим спомен. Беше решил да кръсти последната си книга „История за историите“, защото харесваше легендите на този безименен град със собствен език, който само шепа хора говореха. Остана замислен миг-два, преди да вдигне ръка и със същия равен почерк да напише:
„Слънцето прошумоля по ъглите на леглото и леко се приплъзна нагоре, нагоре, заподскача игриво по глезените й, уви се около китката й и се сгуши в кичур дълга кестенява коса.”

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.