Опасност от падащи звезди
Елена Йотова

Когато бях фантазьорка, летните нощи ми бяха особено любим обект за съзерцаване. Тогава мракът беше като разказвач на полу-приказки и аз сама си ги доразказвах.
Изкарвах в притихналото дворче старо походно легло и се намазах обилно с репелент. Пуснах си тиха музика, лежах в лепкавата юлска тъмнина и си пожелавах желания, мои и чужди. Чувствах се отговорна за желанията на всички мои обичани хора и държах да им се сбъднат непременно. Те ставаха и мои. А когато си толкова усърден, че да мигаш по-бързо от нужното, за не изпуснеш малките чудеса, те се случват.
Това се превърна в интимен ритуал. Самотата му наруших само веднъж. Но лудостта е като щастието – явно се умножава при споделяне.
Лежахме на стар китеник. Звучи неуместно посред летните горещини, но не е. Миришеше на чужди спомени и нафталин, беше отлежал твърде дълго в една забравена ракла. Точно в нищото го опънахме. На едно било до пуст път в онова забравено от всички, освен от звездите, място. Единственият шум идваше от далечна железопътна линия, по която влаковете не минаваха толкова често, че да всеят смут. Всяваха ритъм. Ухаеше неописуемо, затова и няма да го описвам. Лятото тревата мирише на много неща, искаше ми се да си затворя в буркан за зимата. Най-свидните усещания не се затварят в буркан, уви, а само в ума и сърцето. Та пиех жадно уханието и мълчахме, защото аз му бях забранила да говори глупости. Ловът на падащи звезди трябва да е тих, не можеш да крещиш „видя ли” за нещо, което сам зърваш за частица от секундата и то се стопява в прегръдката на нощното небе.
- Ако не видим никакви? – усъмни се другарчето по китеник.
Все едно му бях казала да задава въпроси.
- Просто гледай.
- Гледам, те са си там и не помръдват. – намести се по-удобно и затананика. В нищото тананикането е като да пуснеш металисти в манастир.
- Как ще си намислеш искрено желание, ако мрънкаш и си цвилиш? – издразних се.
- Ако падат толкова, колкото казваш, все ще успея. Аз нямам много желания. Пък и не чакам друг да ми ги сбъдне.
Обърнах се от свещеното си ловно небе и го погледнах. Идеално виждах чертите на лицето му на бледата светлина. Тя само омекотяваше образът му. Или аз имах тренирано зрение, не знам. Той се взираше по поръчка право нагоре, с ръце зад тила. Имаше шапка с козирка, която май сваляше само като се къпе. Усети, че го гледам.
- Ще си изтървеш пороя от звезди, какво ме гледаш.
- Чудя ти се. – бавничко ирекох аз. – Познавам те толкова отдавна, изграехме заедно на криеница, спукваше ме от бой на народна топка. А аз, в пристъп на благородство, гледай какво представление те доведох да гледаш. И ти пак си недоволен! Как може да нямаш желания, бре?
- Имам, нали ти казвам. Просто не вярвам, че падащите звезди ще направят нещо по въпроса. А ти?
- Какво аз?
- Какво ще правиш с толкова сбъднати желания? Ами ако всички се изпълнят? Ще останеш без мечти, куха и лишена от цялата си магична лудост…Ще увехнеш! – с насмешка, но полу-сериозно отбеляза той.
Отпуснахме отново глави назад върху масурите на китеника. Видях две, паднаха една след друга и по инерция наум си заизреждах исканията, но забележката му ме пресече. А ако наистина останех куха и без съдържание? Преглътнах шумно страховете си от обезличаване и той се обърна на свой ред.
- Добре, имам едно желание и сега ще си го пожелая. Ще го кажа на глас, не се противи. То не може да се сбъдне, но е супер. Искам да останем завинаги така! Падай! – нареди той на която и да е звезда.
Смяхме се толкова шумно и звънко, че нито една звезда не се осмели да падне в близкия час. После мернах една и си пожелах той да бърка. Явно неговите опасения бяха верни. В най-тъмните мигове от нощта, точно преди да съмне, се прибрахме. Нямаше как да е вечно тъмно, звездно и безгрижно.
Сега не помня какво толкова редях на звездите. Не помня и колко неща са се сбъднали или не. Не помня защо беше толкова отчайващо важно да прошепвам на небесни тела своите копнежи. Още съм мъничко фантазьорка, особено в летните нощи, когато небето е пренаселено от звезди. Пожелавам си разни неща на шега, но рядко. Може някой да има по-голяма нужда да бъдат отнесени мечтите му на опашката на въображението. Мъничко ме е яд, че той си каза желанието. Мъничко ми е мъчно, че не си пожелах да го видя пак, защото минаха много звездопади, откакто станахме големи хора и аз не знам дори къде е. Мъничко ми е съвестно, че не прибрахме китеника навреме. Сега имам само този разказ.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.