Недовършен разказ
Августин Господинов

Животът е красив ми изпя Азис, докато пътувах с 204 към срещата ни. Знак ще да е, си казах, няма какво да е. Шофьорите на градския транспорт ги усещат тия неща и като видят някой зализан интелектуалец с карамфил, гербер или лютиче да се поти на предната врата и хоп, пускат нещо по-така, само току гледат в огледалото и се подхилкват. Даже знам и какво си мислят. Псуват си тихичко, главите им не побират коя ще им върже на тоя със закърнелите писателски ръчички и им е чоглаво. Чат-пат даже натискат по-рязко спирачката, белким си шибна коляното в нещо, че после и да накуцвам. Няма мъжка солидарност в софийския градски транспорт, уви.

Слязох на Стадиона цял, потен и нелеп и продължих по инерция. Животът ми се е превърнал в един недовършен разказ с лутания, безпричинно щастие и причинено нещастие, красота и погнуса, понеделник и петък. Вървя в този разказ и си мисля какво превзето клише е да си си главен герой, но никой друг не заслужава да живее в такъв разказ. Пиша се на кирилица, а силите ми рядко стигат да се довърша. Имам само сега.

Сега.
Колко ли трае сега?
Толкова, най-вероятно.

Последното красиво сега продължи 16 часа и 25 минути и започна в 9 без 10 на Попа. Подранил бях за срещата, тя – също. Здравей, казaх й и я целунах по бузата. Надявах се десетте минути да погледам влюбени, притеснени, очакващи хора, но всъщност предпочитам да гледам нея. Тръгваме по Графа, тя ме държи под ръка, ухае на Императрица и има бонбонено розово червило, което боде със своята претенциозност. Отива й. Нека е клише. Нека е кичозно, претенциозно, циганско. Нека й измисля думи, защото е обидно да обичаш различни жени с едни и същи думи. Нека изпия дъха й и устните ми да порозовеят от притеснение, а не от червилото й. Нека усмивките ни бъдат лилави от вино.

Влизаме в Хамбара, сами сме, още е рано. Очите й се смеят, гледайки моите. Взимам чашите от бара, качваме се по стълбичките нагоре, сядаме на дървената пейка в ъгъла с многото восък по масата, Адел май слушаме, свещите се отразяват в лицето й и сенките ту я докосват нежно, ту я сграбчват властно. За чукане говоря. Тя няма против. Има чисто съзнание, а мръсното й подсъзнание ще трябва да изкова сам. Няма табута, няма недоизказани истини и премълчани лъжи. Брутално и истинско е. Ние сме бозайници, примати някакви и нищо друго няма значение.

Пролетният порой си го изкарва на покрива, здравата го налага и заплашва да го пречупи. Искам да я изкарам навън със същия бяс, да я обърна, разкъсвайки белите й памучни гащички, да я усетя и подчиня, докато водата целува божествените й извивки. Не го правя, предпочитам да вдишвам думите й и да целувам наум очите й. Карам я да говори на езици, които не разбирам. Полудявам! Искам да изкрещя в лицето й „кучко!”, но оставям и този импулс да ме напусне. Прекалено красива е.

Все пак излизаме навън и тръгваме из малките улички с локви по тротоарите. Държи ме под закърнялата ми писателска ръка и ме кара да се чувствам силен. Отиваме в друг бар, който тя милиони пъти е подминавала несъзнателно, със стени от бетон и шарени мебели. Контрастно, както и трябва да бъде. Пием още вино, докато тя ми разказва за семейството си. Обичам хора с истории. Обичам да се гмуркам в историите им, да попивам историите ми, да открадвам историите им. Целувам я. Не е неловко, всичко се случва някак естествено. Целувам я още няколко пъти и й предлагам да се разходим навън. Вървим малко, сядаме на един парапет, от който можем да си веем краката и започваме да спираме времето. Все се намира някоя заблудена кола, която разрушава идилията. Представяме си замръзнала София и само ние двамата, щуро крачещи между светлините. Деца. Наивни вероятно или безпричинно щастливи.

Огладняваме, хапваме нещо набързо и й предлагам да дойде у нас. Возим се в такси, пак намусен шофьор, питащ се безгласно защо тази жена се прибира с мен. Никъде мъжка солидарност няма вече, уви. Плащам и го забравяме.
В леглото ми сме. Целувам челото й, бузите й, брадичката й, а тя казва, че се целувам като Папата. Чета й от Пет Приказки на Валери Петров, която седи на раклата над главата ми, а после взимам магическата пръчка на сестра ми и я омагьосвам. Тя е толкова влажна. Сграбчвам я и прониквам в нея. Магическо чукане. Животинско отвън и човешко отвътре.

Трудно се разделихме на сутринта. Тя замина след няколко дни. Разказа така и не довърших.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.