Мао, мустаци, обич
Елена Йотова

Всеотдайност. Неподправена и ненатрапчива, но безотказна. Винаги я виждах в много зелените му очи. В тях блестеше и едно дяволито пламъче, което само в едни други очи съм виждала, макар в по-лека степен. Все пак, той беше оригиналът. Или Оригиналът, с главно „О”, защото беше чешит. Такива не ги правят вече.
Беше нисък, но на мен ми се струваше всемогъщ. Всемогъщото му идваше отвътре, без да се напряга. Възможно е гласът му да придаваше такъв облик на цялата му личност. Беше страшно гръмогласен и притежаваше най-цветистите изразни средства. Пред мен той разкри пръв магията на истинската българска пълнокръвна псувня. Комбинацията от пиперлив език и мощно гърло беше впечатляваща. Правеше куп чудати неща и никога не спираше да ме дразни. Част от многопластовата му душевност. Имаше нещо заядливо и много чепато у него, но някак магнетично. Хем ти се иска да му се скараш, хем не ти се ще съвсем.
Той ме убеди, че пълнени чушки с яйца и сирене са кулинарен шедьовър, а саламът е подходящ за три яденета дневно без никакъв проблем. Май само това умееше да готви. Научи ме, че всеки трябва да си има прякор или някакво кодово название, което да разкрива някоя неочаквана черта на характера.
- Казва се Мъри! – гордо му набутах новото коте, което бях осиновила. Аз постоянно осиновявах разни котета, защото бях във фаза на котешката Майка Тереза.
- Много е сложно, не мога да го запомня. – веднага ме контрира, за да дразни, разбира се.
- Мъри и точка! – аз тропнах с крак, защото когато човек тропа с крак, значи наистина мисли казаното и го запечатва в съзнанието на опонента си.
- Не ми харесва! – изсумтя. Красноречиво сумтеше. Аз до днес не познавам друг, който така многозначително да сумти. Милион значения в едно полу изсекване.
Аз бях по-темпераментна тогава и не можех дълго да търпя подобни провокации. Зарязах ги да се опознават. И имах кратко отсъствие, един вид по служба. До следващото ми посещение мина малко време, но ме очакваше изненада. Мъри ме игнорираше здраво. Ближеше си малкото котешко дупе и изобщо не реагираше на жалните ми позиви по име.
- Мао Дзедун, ела тук! – изкомандва го той с една хитра усмивка под мустак.
Онова хукна като пощръкляло.
- Моля?! – опулих се аз не на шега.
- Дзедунко, така се казва, какво си зяпнала. Другото беше много трудно.
Железен довод, какво да кажа. И без друго Мъри няма произнасяне в сравнение с името на китайския лидер. Злото беше сторено, ама аз поне научих кой е Мао. Бас държа, че другите ми връстници понятие си нямаха, а аз редовно мачках адашчето му.
С Мао Дзедунко си седяха на пейката и си станаха близки. Редовно го пошляпваше, да му е за урок, но Дзедунко заобича повече своя Кръстник, отколкото мен, своята спасителка. В живота става и така. Който те открие по сърце – печели.
Имаше и мустаци. Не мога да се сетя защо му стояха така добре. Той се шегуваше, че му топлят под носа и затова няма сополи. Разбрах какво доверие ми има, когато ми връчи един ден ножицата да му ги оформя. Сакат и кривоглед би се справил по-добре. Така ги подстригах, че очаквах да чуя някоя знаменита попръжня. Само се смя, ама много се смя. Може да е било заради сълзите в очите ми, които напираха виновно да се разлеят, а той никак не обичаше да допуска и една моя сълза. Толкова ме обичаше, даже повече. Май никой друг не ме е обичал така, почти съм убедена.
Това беше моят дядо. За него аз бях целият свят, но аз бях твърде малка, за да осмисля колко е това. За него имаше само една страна – моята. Когато родителите ми ме критикуваха, той даваше рамо. Освен, че неволно ме научи да псувам, научи ме и да карам колело. За него нищо не беше невъзможно за мен. Колко е прекрасно някой така сляпо да вярва в теб, макар да прекръства всичките ти котки. Нарочно ми прекръсти и сиамската котка от Джеси на Жозефинка. Ужас! Закачаше ме, дразнеше ме, а детският ми мозък не схващаше всякога странния му хумор. Но детската ми душица долавяше каква любов струи по адрес на съществото ми от този човек.
Като по-голяма ми светна. И се научих хапливо да се шегувам. Имахме си лафове, защото той си умираше да ми угажда. И да съм най-правата. Затова се оглеждах в онези дяволити очи със задоволство. В тях бях най-умната, най-добрата и най-безпогрешната. А това е незаменимо. Помня колко се радвах на този сладък старец, дребен, мустакат и заядлив. Защото за него бях идеална и никога не ме остави да се чувствам иначе. Дори когато го обръснах съвсем нула номер с бръснач. Кошмарно. На мен ми трепереше ръката, дори леко го одрасках и още повече затреперих. Лъсна като кубе. Майка ми се разрева, като го видя и се навика здраво и на двамата. Нарече ни чиста проба шушумиги. Сбъркана тийнейджърка и изкуфял. Опитах се да се оправдая, докато гледах как гладко лъщи главата на дядо и се колебаех между това дали да се изсмея или и аз да ревна, та да е пълен циркът.
- На мен ми харесва, бе! – гордо пипаше обезкосменото си теме той.
- Е, как! – тросна се майка ми. – Тя и главата да ти отреже, на теб пак ще ти харесва!
- Ама той ме помоли…- замънках аз.
- Абе, аз на твоя баща така ли правя?! – беше възмутена, милата ми майка. – Ако пипнете мустаците, чудо ви чака и двамата, да знаете!
Съзаклятнически се спогледахме с дядо. Той заяви, че отива да се хвали с новата си прическа на съседските старци. Надяваше се да отвори мода, то така и стана. Махалата се напълни с новоизлюпени гологлавци.
Всеотдайност. Тогава разбрах със сигурност, че така се обича безкористно. Това ми е останало от него – хаплив хумор, ирония и юнашко попръжване. Не съм наследила очите, онзи нисък ръст, онзи глас или умението му да играе карти. И мустаците не съм. Наследих обаче лепването на прякори, двете леви ръце и любовта към пълнените чушки с яйца и сирене. Както и убеждението, че трябва да обичаш напълно, иначе не обичаш. Защото аз вечно облизвах захарта от всичкия му локум, пусках му силно музика, за да го стряскам, лъжех безобразно на сантасе, цупех се, когато се шегуваше и го подстригвах като концлагерист, а той пак ме обичаше до съвършенство.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.