Разтегателен диван
Елена Йотова

Лежахме двете под завивките. Стаята изстиваше бавно, но вече се прокрадваше студенината и скоро трябваше да запаля камината. Така нямаше да стане, но исках още малко да полежа до нея. Тя се беше събудила първа, защото от нощните дежурства в болницата се беше научила да спи като заек – малко, но достатъчно. Четеше книга и подозирах, че нарочно шумулеше, за да се събудя. Протегнах ръка за дистанционното и пуснах музикален канал. Тя се усмихна и ме щипна по носа. Мразех да прави така и се нацупих, откъде можех да знам, че след време бих си продала душата, за ме щипе така непрекъснато…
- Няма ли да ставаш вече? – звучеше леко раздразнено, но още в добро настроение. – Да запалиш камината, да направиш кафе…
Мързеливо и недоволно се протегнах, чудех се как да спечеля време на топличко. Под завивките. Започваше една от любимите ми песни на Роби Уилямс, “Angels”.
- Слушай, – сръчках я аз, – много я обичам тази песен, след нея ще ти сваря кафе и ще донеса дърва, честно.
За да ми угоди или защото вече много й се пиеше кафе, тя се заслуша. Аз си мънках дрезгаво под носа, макар да знаех колко ужасно пея и как я дразня. Но този път не ме спря. Само си намести очилата. И изведнъж помоли:
- Преведи ми мъничко. Толкова години учиш английски…
Учудих се, но не възразих. Кротичко запревеждах според тогавашните ми възможности. Малко механично, като сънен човек. Избързвах, поправях се. Тя сдържаше с мъка една много странна усмивка, а моите вежди заплашително се сключваха в недоволство, защото преводът ми се взимаше на подбив. Роби си допя, аз си допреведох, а тя ме гледаше така, сякаш щеше да ме купува.
- Браво! – много неочаквано, тя обикновено критикуваше.
- Откъде знаеш, че ти преведох правилно? – лукаво се ухилих. – Ти не знаеш бъкел английски, може да съм си измисляла.
- Не, беше хубаво. Хареса ми. Пак да ми я пуснеш.
Погледнах слабата, завита фигурка, легнала на един стар разтегателен диван, пропътувал много километри и приютил върху себе си много сън и много безсъние. И се ударих зловещо, докато си търсех дрехите, за да не измръзна в зимното утро. Проклех набързо и хукнах да сложа зеленото джезве, което тя си обичаше. Докато зареждах камината я гледах крадешком как си чете. Запалих огън. Протегнах охлузени пръсти да ги постопля и тя видя одрасканото от кората на дърветата, които мъкнех по стълбите чак от сутерена.
- Дай да цункам да мине. – обикновено не се лигавеше.
Обичайно да се бяхме сдърпали поне пет пъти откакто се бяхме събудили. Все щеше да се намери за какво. Обичайно вече едната щеше да е сърдита, а другата в готовност да се разсърди. Но откакто се беше разболяла, аз гледах да съм добричка, пък и тя много се стараеше. И двете се правехме, че не е странно дето детето гледа майка си като дете.
- Кафето! – викнах аз и затичах да спася напитката, но бях закъсняла и имаше изобилно кафе по цялата печка. Сипах остатъка в чаша и й го занесох.
- Оплеска ли цялата кухня?
- Ахъм…- сведох поглед. Не ме биваше много в грижите. – Ще измия.
- Не, ела. Гушни се тук. Още е студено, замръзнала си. А и може пак да пуснат нашата песен. – и подканващо отви крайчето на завивката откъм моята половина на един разтегателен диван с много история.
Шмугнах се бързичко и се сгуших в нея. Тя пак зачете книга. Сега си спомням, че прелистването на страниците и тихичкото отпиване от кафето се сливаха прекрасно с пукащите дърва в камината. Стори ми се, че това е най-успокояващата музика в цялата Вселена и сигурно по тази причина до ден днешен е желана от мен комбинация. Харесваше ми, когато стане такава спокойна и вглъбена.
Тревожех се много. Исках добре да се грижа, но ми се струваше, че съм ужасен гледач. Ту яденето ще загоря, ту ще закъснея от училище, ту ще се въртя като свредел в съня си. Бързах като луда да не стои на студено, да не вдига по-тежко от чаша и да си има всичко. Изобщо, все ми се струваше, че съм много ужасен и нескопосан гледач. После я дебнех да заспи, за да седна да уча, но постоянно се улавях, че я гледам дали диша, дали мърда. Накрая рухвах от умора и пак се трвожех дали на разтегателния диван има място, дали не й ръби и дали няма да я ритна без да искам. И се събуждах да проверя дали диша.
- Какво си блееш там? – тази жена не харесваше за дълго тишината. И ме щипна пак по носа.
- Лежа си. Искаш ли нещо? – подскочих като ужилена.
- Не. Така ми е добре. Лежи си. – ново щипване.
- Е-е-е-е, знаеш как мразя така! – изхленчих пронизително аз.
- Обичаш, не знаеш още, но обичаш…
Беше станало топло и отвих ръце. Майките имат ужасното свойство да са винаги прави. После разбрах, че съм обичала. А тогава само се радвах, че усещам как скърца пружината на дивана, който знаеше цялата ни семейна история и който се заклевам, че в онзи миг се опита да стана по-удобен и уютен за двете ни.
- Нашата песен! – щастливо викна тя. Сгуши се в мен, докато усилваше звука, аз се съвземах от шока на тази неочаквана близост. – Превеждай!
- После. – казах мило и се гушнах в отговор. – Дай този път да я чуем.
Една жена на четиредесет и осем и една фръцла на петнадесет слушаха Роби Уилямс в зимна утрин. Огън пръскаше игриви звуци, едната разбираше какво се пее в песента, другата разбираше всичко. Една болест ги плашеше. Една песен ги радваше. А един диван ги беше приближил много една до друга.
Между другото, диванът остана много след като тя си отиде. Наскоро беше продаден. С много история. За сън, безсъние и зимна утрин. Не знам защо се почувствах страшно ограбена.