Уличник
Августин Господинов

Завладява ме досадата на порастването. Гоня трийсетака, откакто бях на 14, но все още имам достатъчно гласове в главата си, за да прекарам цяла нощ сам.

Самотата обаче е трудна компания. Публикувам във фейсбук, че пиша стихотворения срещу дребни секс услуги или голяма водка. Няколко коментара и едно съобщение. И ето ме, събуждам се по обяд с гурели и татуировка от молив за очи върху лявата ми гърда. Сърце и стрела, телефона и името не мога да фокусирам. Романтика в най-чиста форма. Плискам си очите в банята. Връщам се в леглото. Там лежи млада жена, порцеланово крехка, с бримка на десния си чорап, и няколко хаотично - симетрични бенки. Очите й са затворени, но знам, че тя само чака да легна отново до нея, за да разгърне котешка прозявка и с протягане да потърси близостта ми. Скачам върху нея и захапвам бедрото й с резците си. Настръхва.

Дойде тук снощи заради емоционалната ми нестабилност, ще остане, колкото й позволя и няма да има търпение да й се обадя отново. Оргазмът ми обаче започва след като изпратя жената и оставям мълчанието си да й го подскаже. Умно момиче. Бързо съблича илюзиите си и си обува панталона. Не понасям жени с панталони. Всяка рокля би обикнала краката й. Всяка рокля и аз. Но по-добре, че е с панталон. Дразни ме престореното съвършенство – толкова е банално, че ти идва да изсипеш кофа с блажна боя отгоре му. Чао, казвам й. Замисля се за секунда, навежда глава и си тръгва.

Намятам едно палто, навън времето се понася. Имам ритуал, който наричам "разходка за борба с порастването". Тръгвам пеш из улиците, застлани с плюещи плочки, несъгласни да бъдат настъпвани, зъбите ми скърцат, ноктите ме сърбят, слепоочията ми ще експлодират. Прaщя и преливам. В гърлото ми обикновено е заседнала топка свръхсетивност и всяко преглъщане може да разбушува солените морета в ъгълчетата на очите ми. Докато вървя, си спомням за жените, с които съм прекосявал точно тези тротоари. Само така се чувствам отново на 20. Всяка улица има женско лице. На всяка пряка съм целувал устни, навирайки любовта си в очите на сърдитите баби, на другите любови, на вселената. От междуетажието на всяка кооперация съм крал цветя и съм закъснявал за срещи или съм се появявал целият потен, с разпран от прескачане на ограда панталон. Разминавали сме понякога. После сме се намирали и това е било достатъчно.

Продължавам да вървя, купувам си патронче водка, поспирам се, отпивам. Стените на сградите са олющени, покрити с калпави графити, плакати, мухъл и петна от хора и кучета. Искрени ми се струват тези кооперации в центъра. Като жената снощи. Обади ми се, предлагайки ми да донесе водка. Приех, дойде у нас с бутилка Житная, накарах я да извади молива си за очи и да ми нарисува сърце, точно върху моето, а после й разказах няколко истории. Съблякох я, положих я по корем и с дъха си изписах една поема на Фотев по гърба й. Сетне допихме чашите си, извадих демоните й, вързах ги и ги изнасилих, оставяйки я чиста, сънена и готова да се влюби. Не понечи да вземе душ. Облече бикините и сутиена си и не каза нищо, а аз, в отказа си да я прегърна, пуснах бримката на десния й чорап.

Сега се кани да вали. Влизам в Хамбара да си допия, сядам на бара, вдигам си тениската и моля барманката да разчете името и номера. София, 0888... Обаждам й се. Каня я да дойде да изпие едно с мен. Идва, когато си поръчвам четвъртото. Мокра до кости, с прилепнала бяла рокля. Нищо банално няма в съвършенството й.
-Не вярвах, че ще се обадиш,- казва.
Аз също не вярвах, но не отговарям.
Пием, а ръцете ни надбягват думите. Излизаме, трамваи по Графа вече не минават и ние пазим равмовесие върху релсите. Небето е ясно и всяка локва има своя собствена луна.

------------

снимка: Елина Николова, "В Софийските локви"

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.