Той
L.

Никога не съм го виждала на живо, а и нямам идея дали ще го видя някога.
Обаче го познавам и смея да твърдя, повече отколкото той си мисли, че го познавам.
Всеки ден си представям как отваря очи сутрин, как кара колелото си, как изглежда почеркът му, дали ръцете му са студени.
Изградих си образ, който съм повече от сигурна, че отговаря на истинското му аз.
Той дори не подозира.
Не го обичам, просто свикнах с идеята за съществуването му и знам, че е там.
Има го. Стига ми. Aз повече и не смея да искам.
Не че всъщност не искам да го прегърна или да сложа глава на гърдите му, да го гледам, да мигам и дишам с него...
Тъжно е как понякога двама души просто се срещат, ей така, в пространството и дори не подозират колко всъщност са се срещнали.
Странно е и как някой може да отключи сетивата ти, без да иска да те накара да се усмихнеш докато чакаш зеленото на светофара или да откриeш нещо красиво в камъче между фугите на счупените улични плочки.
Той е... дъжд. Знам, че го има, но никога не знам кога ще ми се случи. Знам, че и ако завали ще отмие всичко предишно, защото аз ще му позволя, така де, никога не нося чадър със себе си.
Той е... дъжд. Има го през цялото време, просто чакам да завали.
И явно това, че обичам пролетта и есента не е никак случайно.