Вход-ящо
Мириам

Отне ми дни, докато успея да събера спомените си от нощта. Или по-точно от онзи един задъхан час. Може би така и не пожелах да си спомням ярко, подсъзнателно исках всичко да остане обвито в мъглявина. В мъгла. И вина. И удоволствие. Само че по-скоро без вината.
Каква е тази извратеност, докато прониква в мен да го гледам в очите, да го обичам и съвсем съзнателно да знам, че не съм единствена? Но той така или иначе сам решава. Аз съм тук и сега. Не се лъжа.
Бях решила да се напия. Не защото страдах или защото имаше някаква друга причина. Просто много се харесвах, когато се появи това усещане на неконтролируемо желание, което ме завладяваше заедно с алкохола. Иначе не винаги си го позволявах спрямо него. Обаче той така или иначе сам решава. Преодолях всичките си убеждения. Странно как. Гадно дори. Но тези редове пиша с усмивка.
В бара чашите се пълнеха и изпразваха многократно. Макар все още тъмно, вече е сутрин и вървим по улицата. Той отвори вратата.
-Ела,- каза.
Последвах го, послушно, без дори да се замисля за вариант, че мога да спра. Награби ме. Така, както искам да се случва всяка вечер. Но с него не беше просто това. Обожавах да ме докосва. Да ми говори... да ми говори...
Все още мога да се обърна, да си тръгна и да съм постъпила правилно. Или както там се наричат онези случаи, в които се обажда остатъкът от съвест. Точно тогава обаче той вкара ръката си между краката ми. Да! Ето това вече... е правилноТО. С всяка следваща въздишка, все по-гореща и тежка, сякаш изкарвах от себе си не само въздуха, а и мислите, усета за грешност, чувствата. Той така или иначе сам решава. А и мога да имам този момент, защото след като си легна и се събудя, това вече „няма да се е случило”.
- Знаеш ли откога искам да те ч у к а м...
По дяволите, тази дума в неговата уста. Повтаря я отново, и отново, и отново. Харесва ми дори повече от „обичам те”.
Опря ме до стената. Обърна ме с гръб към него. Смъкна ми клина заедно с бельото, вдигна ми роклята, разкопча дънките си, смъкна боксерките. Тласък след тласък. Обожавам го. Обожавам го точно така. Вътре в мен. И да ми говори тихо в ухото:
- Харесва ми да те чукам. Много ми е лично, знаеш ли, много.
Нямах търпение това да се случи. Вече не е от алкохола, от него е. И думите му. Толкова мръсни, искам да потъна цялата в калта им. Думите му...
Хваща ме за косата, силно, така че ми дръпна главата назад, за да го гледам в очите. Мамка му, болка, не спирай. Никога.
Сега ми държи ръцете здраво, стиска ме и сякаш целият му свят се изспива върху ми с всеки тласък.
- Искам да ми го държиш,- ми казва.
- Ръката ми е студена.
- А устата?
На колене съм. Поглеждам го с лека усмивка отдолу. И той се усмихва.
- Мога ли да продължа да те чукам?
- Винаги,- изричам наум.
Забравих, че изобщо се опитах да мисля със съвестта си. И че има и друго „тя”. Единствено искам да спра времето, да запазя всичко това, както и останалото, което остава заключено в сладостта на съзнанието ми. Но край. Излязохме. Нямах представа откога бяхме вътре. Час. Мигновен. Един час съм опитвала да забия нокти в стената. Облегнах се на един стълб, краката ми трепереха. Прибирам се. Ароматът му ще е по мен, когато заспя. Когато се събудя, съзнанието ми ще натяква, че това „не се е случило”. А аз няма да си спомням всичко, ще помня само нас.