Не се сърди
Аличе

В запетая щях се сгъна, за да отделя емоцията между думите. На удивителна щях да се прекръстя, за да допълня текстовете на песните му. И тялото ми щеше да се пречупи във въпросителна, само ако се беше осмелил. Като многото въпроси, които остави след себе си – те са ми спомените.
Складирам си буркан с компот от погледи и не паля никога свещта с аромат на перверзни думи, прелъстително-лъжовни. Мисля си за чийзкейк – вкусен почти колкото неговите целувки.
Н – него. П – прозорец към звездите. Двама са и не знаят.
В онази вечер не спирах да си мисля за него, но отидох при другия – прозорец към звездите, ама и той лъжовен (...сега като се замисля, любовният ми живот е размазано петно от череша – пльос, леле, какво направи, но не можеш да му придадеш форма... и все пак си е там и ти избожда очите със своята погрешност. И все пак е плод, при това узрял. Или поне така си мисля, заблуждавайки се, ‘щото черешета и неузряла може да се размаже). Та, отивам аз в заблуда, че нищо кой знае какво няма да ми се случи. Всъщност, вътрешно си знаех точно какво, как, колко дълго... го искам. Това май е типично по женски – режисираме си собствените филми, но все пак знаем как реално ще завърши сапунката. С ненужно много шоколад, сълзи и носни кърпи, сори.
Чакаше ме (само в сценария в главата ми) на обичайното място. Реално, аз го чаках, защото в повечето пъти той предвидливо ми звънеше и идваше навреме или с малко закъснение, за да не се излъже по женския ми акъл и да ме чака да се контя. По нашия си обичай купихме алкохол – различен всеки път. После към колата, а колата тръгна към тях (онова тях, което още не беше неговото място, а само придаваше вид на обитаемо). И стаята си беше същата – единствената прилична в иначе строителното преградено помещение, което щеше да бъде наречено „апартамент”.
Тук натискам бутон за превъртане на три часа разговори, алкохолен смях и влажни погледи и стигам до момичешкото ми тяло, което се размотава из голямото му легло по папионка и черни чорапи с жартиери. Един парфюм ме галеше само по врата, а чорапите ми стягаха безумно. Обаче кой има изобщо време да си мисли за подобни първобитни проблеми, касаещи нежната кожа на бедрата ми, когато грубите му ръце ме обърнаха по корем, пречупиха кръста ми внимателно и обхванаха гърдите ми. После той в мен, аз пред него, ние в ритъм. Без музика.
Доволна ли си сега, ненаситнице? Нали това искаше? Хайде, сгъни се на въпросителна и премини към удивителна! Нали това жадуваше през всички тези години? Само че с Н, не с П, който в момента прониква в най-личното твое Аз. Но щом ти дават – взимай. И щом ти харесва – не спирай. И щом се събудиш сутринта с усмивка – не мисли за онзи, който ти даде само красиви думи и сълзи в очите. Създай мига и му се наслаждавай, никога няма да си по-млада или по-красива. Сега можеш да си най-себе си, затова отвори очи и (се) твори. Пробуждаш се сгушена в онзи, П - прозореца към звездите.
- Ще се качваш ли? Хайде ти отгоре!
И тогава спрях да мисля за Н, за снега навън, за тежкия въздух в стаята, за цигарите, които ненавиждам и за всичко минало и бъдеще. Аз отгоре, П под мен, ние в такт. Без музика. Ръката му на ребрената му татуировка, другата на дупето, а моите и двете се подпираха на гръдния му кош. Да яздиш си е опасно, току-виж загубиш равновесие. Екстаз и няколко минути тежко дишане – един до друг.
Затворих и тези 17 часа в буркана с компот и го опетних, защото вече беше общ – на мен, Н, прозореца към звездите и предстоящите. Толкова много пръстови отпечатъци по (моя) един буркан.
В момента, в който слязох от колата му (на П) – студена и шепнеща само едно „беше ми приятно” – се върнах към масовото мен. То е добро, бъбриво и непорочно. То, масовото мен, се усмихва на мъките, рисува си измислени светове и показва всеки ден на приятелите си колко са важни. Масовото мен ще ми докаже някой ден колко порочно-несправедлива съм била в душата си към всички тях.