Живот
Августин Господинов

В събота вечер заспах безславно рано. В десет и нещо се обади майка ми да ме чуела как съм. Стана ми неудобно. Никак не бях. Всъщност дори по-лошо. Бях вкочанено пластмасов, изтръпнал, трезвено безпомощен, намиращ се в картина, кънтяща от празнота. Ако можех да рисувам, бих се нарисувал като пейзаж. Болно жълтеникав, обгърнат в джвакаща кал и прегоряла трева. Животът ме водеше в разултата и използваше всяко мое подхлъзване и навеждане, за да ми го доначука, забатачвайки ме в блатото на средностатистическото. Все още липсваше кичозната суета на домашните чехли след работата от 9 до 5, на салатата с ракия и ситкомите, но ми се иска да вярвам, че моят Живот е любовник, аскет и естет, който обича форплей-а и захожда отдалече.

Той, ебливецът, ме изпращаше сутрин на работа, гледайки ме как тичам за автобус, как се блъскам в метрото, как ходя по тротоарите леко зареян и редовно настъпвам кучешко лайно, после 9 часа съм любезен, а когато никой не ме гледа, упражнявам лявото си маваши върху палет циментови чували, после хапвам препечени филии с нещо (кренвирш?) и чета Виктор Пасков и Георги Господинов, докато монотонно преживям, за фон колегите ми спорят за футбол и играят на тетрис или друго безсмислие, примитивно щастливи, но все пак щастливи, а после се разписвам в дебелата книга на изхода, показвам чантата си на охраната, който е прегърбен, нечист и ехиден, но неговият живот не е нито аскет, нито естет и му го е набил централно, гледам си в краката по пътя към спирката, защото това лайно от сутринта едвам го изтрих, по това време метрото не е толкова фраш и мога да почета още малко, слизам и се плъзгам по тротоара до вкъщи, проверявам пощата и си отдъхвам, когато нямам писма, защото също като кучето на Павлов аз имам инстинкт, а писмата в пощата са червената лампа, писмата свързвам със сметки, а сметките – с неплащане, неплащането - със съд, съдът – с разправии и в общи линии празната пощенска кутия е доволен завършек на извън-апартаментния ми делник, после стълби, защото асансьорът не работи, но какво пък толкоз, на втория етаж живея, отключвам и от вратата - в банята, мия ръцете си и не разпознавам контурите си в огледалото, пикая по инерция в мивката, после слагам една дълбоко замразена, но вътрешно плитка пица в печката, включвам хриптящия си лаптоп, който страда от хронично безинтернетие, но който и така намирам за прекрасен в непретенциозната му оръфаност, ритвам 2-3 пъти кабела му с непремерените си движения, ядосвам се и го оставям да седи блед и несветещ, а и пицата е вече готова, режа я на дъската с трохите, защото плът при плътта и трохи при трохите, ям я на тъмно, крушката в стаята изгоря преди време, а тези енергоспестяващите струват колкото бутилка ром, така че оставям само тази в кунята да се труди; мравката, която хвърля въглища в нея, е герой на социалистическия труд и дано добута до пенсия, та да мога и аз, потънал в мъждивост и занапред безпроблемно да уцелвам устата си, а пицата хрупка приятно, но е сухичка и трудно я преглъщам, добре че съм спестил от енергоспестяваща крушка и мъдро съм инвестирал в бутилката ром, та хем да си преплакна устата, хем и светлината директно от мен да заизвира и ето, глътка – две и животът става по-красив, оставям чашата наполовина пълна/празна и напълно реалистично заспивам, за да се превърна в един по-добър човек, да отвличам моето момиче с Лада Нива, пълна с алпинистки въжета, а тя да ми крещи от прозореца „внимавай да не се утрепеш”, защото е луда и кучка по котешки, и иска пиииич, и се учи да не изневерява, учи се, учи се, скоро ще се научи, още годинка – две, а междувременно аз ще я науча да кара проклетата Нива, макар че седалките са счупени и крачетата й едва ще стигат педалите, а ръцете й ще са безсилни срещу крещящата липса на серво, но аз ще държа ръката й върху скоростния лост, а саундтракът на тази приказка ще се лашка между Ауимбоуе ауимбоуе и Бед бойс бед бойс, уот ю гона ду, само от време на време ще дъни т’ва софиянките немате срам, за разкош, абсурд и защото обичам да боде от кич, а тя ще е облечена така, че да пръска слепоочията ми, с деколте, достатъчно голямо, за да знам, че винаги ме носи в пазвата си и с клинче, защото о-бо-жа-вам клинчета и защото е богиня навярно, но слава богу се запознах с нея преди да го е чувала прекалено често, но сега, след като вече съм буден, а тя е безнадеждно далече и осезаемо не-при-мен, си мисля да й разкажа съня си преди да е станало 12, за да се сбъдне.

Тя да се сбъдне. Преди Животът да ми го е начукал докрай.