Финален десант към летище Мадрапур
Стефан Йовчев

- Не, тия стотинки са ненужни. Не стигат за билетите ми към Мадрапур - отсече с дрезгавия си глас, щом стотинките издрънкаха в шапката, положена срещу му на земята. – Прекалено малко са. Мене ми тре’ат повече.
Стоях замръзнал срещу него. Оглеждах внимателно очите му, сгушени зад железните рамки на очилата. Прошарените му вежди бяха леко сключени, за да си придаде сериозен, че чак нервен вид. Той ме гледаше изпитателно. Отначало не мислех, че е сериозен. Предположих, че се занася, но видът му говореше друго. Понечи да ми върне стотинките, които му бях подметнал, обаче се замисли и дръпна ръката си, за да ги преброи. Бяха шейсет, ако не се лъжа.
- Да. Ненужни са - отбеляза той, поклащайки многозначително глава, без да вдига поглед от тях. - Мен определено ми тре’ат повече от това. Връщам ти ги, млади господине.
- Но... но, господине, знаете, че Мадрапур е само книга, измислица. Такова място не съществува - почнах да му пояснявам.
- А, не, не. Не ми ги говори тия! Много добре знам какво е Мадрапур и къде се намира. Има и билети за там. Ник‘ва измислица, аз даже съм ги виждал. Бат Ицо, ей го отсреща - обърнах се да го погледна - ми ги е обещал даже. Показва ни ги веднъж и аз си ги заплюх. Обаче са по седемдесе’ лева. Затова тия последните неколко седмици при бащата и сина Славейкови седя и прося. Обсъждаме литература, когато ни стане много скучно.
Все още не бях помръднал. Не можах да повярвам на ушите си. Истина, на улицата вече има куп полудели бездомници. Търсещи изгубените си деца, лепейки техни снимки по прозореца в трамвая. Работещи професиите си, които са изгубили преди повече от 10 години. Всички търсещи нещо безвъзратно изгубено. Всички даже съм срещал тук. По Графа. Но такива, които искат да заминат за несъществуващи места и обсъждат литература със статуи, не бях виждал. Да не би пътуването да бе някаква метафора за наркотици? Или просто Мадрапур бе някакво дежавю от предишни години, от предишен живот. Нещо, което той е притежавал и е било скъпо за него, но му е било отнето от коварството на лудостта. Сега той бе подчинен на нея.
- Как се казвате, господине? – запитах го аз.
- Аз ли? Аз съм Волен – отвърна той с неочаквано спокойствие, което ме накара да потръпна.
Усещах иронията с всичките си сетива. Волен. Да, може би бе волен. Беше на свобода, а не прибран в някоя килия. Беше сред хора. Естествено тия, които му обръщаха внимание, бяха като него. Луди. Ама то вече кой остана с всичкия си? Прибрах си парите и хвърлих едно последно око на бат Ицо. Той продаваше книги. Готов съм да се обзаложа, че щеше да пробута книгата „Мадрапур“ на моя човек. Може и за по-малко от седемдесет лева, но това със сигурност щеше да е най-скъпата му продажба. Сигурен съм, че билетите за Мадрапур са били някоя скъсана страница от книгата, а целта на всичко това е била някоя гадна шега или просто мъст. А Волен? Той вероятно щеше да се загуби по пътя за Мадрапур, освен ако вече не го бе сторил.