Смисълът
Георги Белоречки

Четири сутринта е. Намираме се в утайката на нощта. Седим с Калата безполезни на дървената маса и си говорим за жени. В кръчмата нахълтва група одухотворени пияни – три-четири момчета, двойка влюбени. Погледите се спират върху момичето. Не сме успели да я зърнем в анфас, а тя вече се разполага на бара с гръб към нас. Видяна отзад не вдъхва особени симпатии, което е инкубатор за добри очаквания за отпред. Сваля връхната си дреха, а ние не спираме да я обискираме с поглед. Не се обръща.
– Ай, наздраве! – изненадващо отеква насреща ми, Калата е вдигнал наздравица.
Наздраве. Отдавна не зная за какво пием, но сигурно е за хубаво. Продължаваме да пърпорим с приказки и да се питаме за жените. Калата ми споделя минало, споделяно и с други, и макар все още да се изслушваме, думите са стигнали глуха улица – в главата ми ликува единствено невидяното лице на непознатата. Дърпам от цигарата сластно и се разгарям като купа сено. Калата хвърля нов кърпел в разговора, като че да ме разпали още повече. Успява, макар и за кратко. След миг се прозяваме дълго и думите са се пресекли на междуметия.
Дошло е време да платим, когато с крайчеца на окото съзирам, че новодошлата се е преместила от другата страна на бара и вече седи с лице към нас. Изпълвам се с неяснота. Какво виждам? Като че ли нищо. Отправната точка е добра, ала зрението ме мами. Спи ми се, изпил съм дузина бири и всичко пред очите ми е прах и пепел. Дори друсащите се пендари на пияната кючекчийка до мен не помагат да се посъвзема.
Надигаме се бавно от неудобните дървени столове и не щеш ли се оказва, че Калата познава някакъв тип от компанията на въпросното обвързано момиче. Спираме се при него и двамата почват да си бъбрят. Най-накрая ми се открива лицето на таз българска роза отблизо. Впервам поглед в нея, търсейки навярно мечтаната жена, ала в руски кръчми мечтани жени няма. Не и след четири сутринта. Или както дума Тошака: „Жоре, след три остава само баберикът”.
Калата е приключил с разговора, поглеждам я за последен път с надежда и си излизам с киселини в стомаха и пловдивския афоризъм на Тошака.
Закрачваме към спирката. Юрнал се към депото, трамваят пристига и махвам с ръка на моя верен другар за довиждане. Шмугвам се в една дюнерджийница и си поръчвам лещена чорба. Подлютявам я стабилно и така я нагнитам с чесън, че да удари в носовете и седящите до мене. Сърбам отиграно и гриза с кътници престоялия хляб. Зяпам сновящите напред-назад турци зад щанда, чувам януарския дъжд тихо да чука по козирката и мислейки си за вечерта, се питам: „Как па да му не ебеш майката?!”.