Живот и след плътта
Георги Белоречки

в памет на дядо ми

Аз не зная живея ли у някого и у кого.
Обаче мога да изброя онези, които живеят в мен.
Малцина са, не си мислете, че душата ми е църква, в която всички неверници влизат да се кръстят и кланят.

Пазя чист и светъл своя храм.
Построил съм го на скала, гледа към Врачанския балкан, към Тодорини кукли и Стара планина. Само оттам целия свят виждам.
И кръстът изток сочи и около него клонка от асма се е увила.

Моят храм често е овдовявал, веднъж обаче камбаната не удари, за да отброи загубата.
Не удари, защото плътта си отиде, а духът остана в мен.

Излязох тогава от храма, видях света да залязва и разбрах, че това е едно от чудесата житейски – не да знаеш за кого бие камбаната, а да чуеш за кого няма да удари.

И да носиш този човек вътре в теб до сетния си дъх.