Бог да прости
Августин Господинов

Странни сънища сънувам напоследък. Ходя на погребения професионално и все съм облечен с червена риза или с жълта, панталон – зелен, обувките и те някакви не-черни. Заради хората го правя. Възмущението им измества малко мъката, за мен шушукат, цъкат, пъшкат, а аз – небръснат и рошав, се заемам по същество. „Смъртта е част от живота” – така започва всяка моя реч. В началото сънувах, че ходя по погребения за разтуха, но в сънищата си понатрупах опит и вече ме търсят ежедневно, сиреч всяка нощ това сънувам. Наяве две висши завърших – славянска филология и право, а на сън цялата речовитост за това отива. Държа речи по погребения срещу заплащане. Не, с почерпка само не става. Жито не обичам, а от лимонени резенки имам алергия. Онази нощ от една погребална агенция ми предложиха договор. Стори ми се прекалено и отказах.

Истината е, че никога не съм ходил на погребение. Цинично плача и цинично се смея. Навярно цинично живея, а и смъртта намирах за цинична. Смъртта е предразсъдък, докато не дойде близо. После цинизъм няма. Един следобед получих есемес от баща ми. Още го пазя. Знам как са треперили ръцете му, докато го е писал. Големи ръце има, а копчетата на телефоните са едни ситни...

„Sneki pochinа.”

Най-красноречивата точка. След тази точка други препинателни знаци няма. Точка.
Не плаках, нямаше за кога. Прибрах се и си сипах едно. Като пиеш за „Бог да прости” наздраве не казваш, само пиеш. Чисто пих, без да разреждам с лед или сълзи. Снеки беше сестрата на баба ми, с която съм израснал, погребението беше на другия ден, аз бях на 1800 километра. Написах й писмо и отидох до близкия старбъкс, за да го пратя на баща ми.
Не бях тъжен, а и не исках да бъда. Прибрах се и си сипах още едно. Това е май порастването. А неотдавна бях хлапе, в одеало ме люлееха и до звездите стигах. С леля математичка, синуси и косинуси, истеричен смях и сладолед, колкото ти душа иска (а останалият - в джоба). Животът и смъртта са абстрактно преплетени. Душата е плод. От семето му даваш на хората, за да го засадят в себе си. Има хора, които са плодородна почва. Душата ти пуска коренчета в тях, расте, цъфти и остава. Има хора, за които твоето семе е плевел, бурен някакъв. Накрая май само обичта остава, но и тя избледнява по ръбовете.

После съм се унесъл. Сънувах, че пак съм на погребение, но целият в черно. Взех си пластмасова чашка жито и помълчах. Животът, мисля си, е част от смъртта.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.