Великолепно бягство в четири ноти
Иван Гугин

Най-после премина през последния пост и навлезе в автономната зона след охраната. Довършил преди минути последните глътки кафе, дойде моментът да се отпусне малко, сновящ с поглед из терминала. Мислите му бляскаха и угасваха бързи от кофеина – опитваше се да хване свежото у тях...
Харесваше му да е в това ярко осветено пространство след паспортните проверки. Бездушен вакуум от лъскави магазини и дълги коридори, метал и стъкло и ленти движени от невидими колелца. Толкова светло, че хората дори не успяват да хвърлят сянка, а времето виси препарирано без дни и сезони. Местното население от бързи гномове с електрокарчета и костюмирани продавачки на парфюми е натрупало тонове прашна умора в очите си. Няма как да не страдат от безсъние под вечните лампи като домати в оранжерия.
Барът на терминала го очакваше като трамплин за скок в анонимно пиянство (с предвидимо и тъпо приземяване). „Никакъв стил няма в наливането по летища, но една бира би трябвало да поотмие офисната атмосфера.”Сипаха му някакъв наливен и изветрял Carlsberg. „Това е най – самотният Carlsberg, от който някой някога е отпивал.” Естествено не бе вярно, но мисълта му се разтвори в такова сладко-сладко самосъжаление,че нямаше как да се откаже от нея. Тук наистина всички бяха непознати и с бира в ръка се зае с лицата наоколо...безразборна сбирщина - всеки хванат в крачка, всеки затворил кепенците – гледа в тъчскрийна или просто в нищото пред себе си.
„Някога, съвсем неотдавна, когато България била страна от съветския блок, да работиш на летището била добре платена работа за завиждане.” – така биха започвали нашите Приказки по Tелефона. Но наистина: дори полудостъп до другата страна на Стената даваше божествен статус за лакомия на безкритичния към всичко Западно народ...тегави разсъждения на зациклен бирен философ междувременно забучил наденичка. Заряза ги и се остави на всеобщия летищен spleen (всеки някога прекарал повече от час в затворен терминал би го разбрал).
Тогава видя, че същото момиче, което беше зяпал преди седмица в самолета, сега отново бе тук. Изгълта остатъка от вече позатопления “най-самотен Carlsberg” и по-благ и кехлибарен отвътре, тръгна бавно към изхода за неговия полет. Носеше се плавно, (почти) колкото Джон Малкович в „Отвъд облаците”. „Лесна работа значи - една бира и ставам the real deal!”. Сладка самоизмама. Стана му ясно, че отиват към същия изход и записа наум още едно от онези божествени съвпадения . Тя е – нямаше съмнение – същата жълта блуза под развлечен над раменете ѝ пуловер, няколкото полуизрусени кичура. До излитането все още имаше време, а тя го позна. „Здравей – пак ти!” - приближи се, усмихвайки се сдържано. Фино лице - усмивка на танцьорка на фламенко с циганско потекло.

Шарена птица кацнала на тънки, високи токове. Оказа се унгарка - интуитивно намираше нещо общо между унгарките и българките – не знаеше какво точно, но ги надушваше като свои. „Боглярка” - представи се – „Ха-ха, какво съвпадение… като бирата Болярка. ..” - Джон Малкович отстъпи мястото на хумориста - ироник. Разговорът продължи да се плацика на такова ниво, докато двамата се качваха на самолета. Седяха един до друг, а той се надвесваше над нея, за да погледне земята през илюминатора (Малкович никога не би го изиграл така дърварски). После, държейки ръката ѝ, поръча Блъди мери за сметка на British Airways. 'Would you like tobasco Sir ?' - запита пъпчасала стюардеса, отегчена от подобни претенции - 'Oh yes!' - искам Тобаско, разбира се! Искам да ми е люто и да бълвам пламък - оh yes! Лъвски отпи първата глътка- друс – друс - щедро разля втората върху пуловера си – друс – „Нормално, турболенция” – ухили се успокоително ! 'Хммм' - друс – друс – друууус... Унасящо ...
*
Не знам колко дълго съм спал с криво кимаща глава (заради това разтегнато време!), но събуждането е пълно със страдание.Чувствам главата си като подута дунапренена гъба, лицето ми е сгърчено все едно съм на път да завикам Неволята. 'Невольооооооо!'. Нямам извинение – дори отвъд облаците – бира и Блъди мери на гладно в девет сутринта. Поглеждам момичето до себе си – не разбирам къде е фламенко танцьорката, екзотичната птица. Това преди малко са били други двама непознати в друг филм. Искам да съм сам в киселото си събуждане, но няма мърдане – на десет хиляди метра сме и разцепваме небето, опаковани в метал на една стъпка от космоса – къде да бягам? Затапвам ушите си със слушалки и пускам първото случайно парче, преди да ми се наложи да се усмихвам и обяснявам. Изкача Blue Monday на New Order – безкрайното интро се оказва великолепно бягство в не повече от четири ноти:

дум-тсъ – дум-тсъ ду-ду-ду-дъ-дум-тсъ
дум-тсъ дум-тсъ дум-тсъ дум-тсъ дум-тсъ

How does it feel
To treat me like you do
When you've laid laid your hands upon me
And told me who you are …

Скоро ли се приземяваме...?.!....