Самодържец
Георги Белоречки

Границата на държавата ми минава нейде далеко в хоризонта, отвъд онея възвишения, дето зеленeят хрисимо. Едвам я виждам дори, къпе се по цели дни в мараня и телта не отблясва от слънцето, а като че го нажежава. Тук-таме се мярва и по някой колец, ала не ги виждам всичките, ни пък знам де им е началото и де краят. Наесен сигур ги гризат зайците и затова така оредяват. Въобще тя тая моя граница ни е за Шенген, ни е за хора, дето са свикнали да живеят в хубави, стройни, сресани граници. И как и да я пресечеш, все чувството имаш, че си ѝ от грешната страна.
Божа работа, викам си аз, и я не пипам. Пия си на балкона на втория етаж и съм скръстрил краката върху тънкия парапет. Размишлявам спокоен, сърбам от чашата без заглушител и гледам кой как се бори със скромната ми граница. Няма пропусквателен пункт, а не мисля и да правя, суматоха да става. Всеки пита – „Ама как така ?” – и гледаш един го страх да мине, друг бучи колци и дига изпопадалото, трети се върти на вси страни и зяпа ли, зяпа, четвърти а-ха да мине и се препъне, пети пък нещо командори и дава акъл на останалите. И така нататък. А да кажеш, че някой нещо ще спечели, като мине отвъд – няма такива работи. Ще пием по една бира на балкона, ще се посмеем и няма никак дори да спорим дали има смисъл от граници. Та нали вече сме от другата страна!