9,5 %
Августин Господинов

През август в магазините пускат едно много сладко, пенливо, младо вино. Бутилката струва две пари, капачката е на винт, нетрайно е и трябва да се държи изправено, иначе кипва. Не бих го нарекъл точно вино де, а по-скоро леко ферментирал винен сок, има бяло и розе и е най-вкусното нещо, което съм пил тук. Италианско уж, но не ми се вярва. И все пак всеки ден си купувам по две бутилки, едната с шумни гълтоци поглъщам още в метрото, а на другата давам малко време. Обичам да го усещам как се бушува в хранопровода ми, а после бясно се мята из корема в разцвета на буйната си младост. На етикета пише 9,5 % и аз тайничко се надявах, правейки недодялани математически изчисления, че един литър, умножен по 9,5 %, е равен на 250 милилитра 38-градусов алкохол. Е, не е. И все пак всеки ден си купувах по две бутилки.
Така направих и миналата неделя. 2 бутилки по литър по 9,5 % не бяха равни на половинка ром, но бяха предостатъчни, за да ме изкарат на лов за лица, истории и червени бирени капачки със звездичка. Последните събирах учестено, а по улиците на Берлин ги имаше премного. Вдигах по-запазените, прибирах ги в някой от джобовете си, а вкъщи с едно малко чукче подвивах назъбените им ъгълчета, за да ги направя плоски като монетки. Някога си бях наумил да си направя своя алея на славата, после се отказах, но навикът с капачките остана.
Крача по шантавите улици и се разбивам в тълпите. Така се ходи на лов за истории, лица и бирени капачки със звездичка. Не можеш да седиш на пусия, трябва да си и гонач, и гонче. Крача, а около мен хората дъхтят на средностатистичество. Не спирам, знам, че животът дебне отвсякъде, а от спасение нямам нужда. Задъхвам се и сядам до едно разплакано момиче с лятна рокля. Хващам я за ръката, а тя ми удря плесник, без да вижда лицето ми. Французойка. Усмихвам й се, бръквам в джоба си и й давам една червена звездичка. Никой не й е свалял звезди така, сигурен съм.
Не я питам защо плаче, зачервените й очи са достатъчно красноречиви. Някой я е разплакал, красивите момичета в летни рокли не плачат по улиците просто така. Някой, също като мен, се е влюбил мигновено в нея и я е подвел и тя да се влюби. Красивите момичета в летни рокли имат този лош навик. А после? После всички знаем, че и най-красивата жена е омръзнала някому. Няколко груби думи, няколко сълзи и един непознат с бирена капачка със звездичка.
Не пускам ръката й. Ах, съвсем забравих, Августин, приятно ми е. Люсил, на нея също. Хайде, Люсил, ще те заведа на едно място, попило толкова много емоции. Не казва нищо, просто държи ръката ми. Влизаме в малка кабинка за снимки, от тези, черно-белите, които излизат по четири една над друга. Пускам монета от две пари и се ухилвам. Няколко секунди, светкавица, бум. Следващата снимка ни хваща прегърнати, по-следващата целувам лявото й ухо, на последната й казвам мислено, че я обичам. Излизаме иззад черното перденце, тя оправя лятната си рокля, аз се правя, че оправям косата си. Смеем се, роклята й и седи чудесно, а аз коса нямам. Трябва да изчакаме малко за снимките, пристъпяме от крак на крак. Мълча. Големите жени не заслужават малки приказки. И тя мълчи, плешивите мъже заслужават мълчание.
Изваждам снимките, хартията е още мокра. С молив пиша името и номера си отзад и й ги подавам. С молив, за да може да изтрие и името, и номера. С молив, за да мога да остана онзи, който не я разплака нито веднъж.