Прошка
Георги Белоречки

Не съм самотен. Не съм щастлив. Не съм. Просто вървя. Мишка претърчава пред погледа ми и стискам здраво книгите, носeни под мишница. Изплаши ме. Не съм и истински мъж, уви. Отлепвам очи от земята и поглеждам към идната пресечка. Виждам нея. Висок ток, черен чорапогащник, кафеникаво палто над коленете. Сега аз съм мишчицата. Сърцето ми потрепва и хуква да се скрие в храстите. После тръгва по нея.
Минавам на отсрещния тротоар. Изравняваме се и се извръщам да я видя. Лицето ѝ натиска не един и два клавиша вътре в мен. Искам и тя да ме забележи. Усмихвам ѝ се. Не ме поглежда, но знае, че съм там. По стъпките ѝ разбирам, че ме е видяла. Страхува се, за нея съм непознат. Допирът на очите ми с нейните глезени е приятно страшен. Бог ми е свидетел, че я искам по-силно от всичко друго в момента, но трябва да я оставя. Свивам в следващата пряка и дочувам как токовете ѝ затракват по-бавно за довиждане.
Прибирам се в малката стая. Мятам раницата, оставям книгите на земята и се просвам на леглото. Стоя на тъмно и не виждам нищо. Можех да съм глупак друг ден от седмицата, мисля си наум. Исках да ѝ дам единствено усмивката си, някоя хубава дума, а тя ( може би) щеше да ми обърне поне малко внимание. Кой знае? Не и аз. Потъвам в сън от самосъжаление.

Понеделник, надвечер, същата улица. Срещам я отново. Не минавам на отсрещния тротоар, а тръгвам след нея. Настигам я, тя е спокойна. Хващам я за китката и се обръща. Лицето ѝ е друго, аз съм друг. Колко време е минало ?
- Защо не ме спря още тогава? - ме пита. – Сега е твърде късно за нас.
- Защото ме беше страх - ѝ отговарям. - А ти защо забърза, когато усети, че те следя?
- И аз се уплаших.
- Е, страхливците явно не се заслужават.
Поглеждаме се за момент в очите, стискаме ръцете си силно. Прощаваме си без думи. За страха, за нас, за времето.
- Няма как да знаеш - казва ми тя.
- Наистина, човек никога не знае – обелвам тихо и я целувам.
Сега сме заедно. Имаме една нощ и цял живот.