Тръгваш
Лора

По дяволите, ти не разбираш ли, че искам да изгасиш тази последна цигара в бедрото ми, не, идиот, малко по-нагоре, почти до началото, там където вероятността да изгориш и гащичките ми също е голяма. Опа, тях вече ги свалих, някъде под леглото са, до метлата, с която си измел пода в посредствената си квартира преди да дойда и изрезката от ябълка, защото вчера беше неделя и теб те мързеше, и светът свършваше, както и ти с образа ми в главата си, затова ми писа този отчаяно глупав смс, но подейства, защото и аз бях свършила, емоционално обаче, исках ново начало, ново проникване, но на фона на същите пердета и на това легло с метлата и остатъчната ябълка отдолу. Да, хайде загаси я тая цигара, стига си ме гледал живописно.
Женски капризи, ми казваш, женски презрамки, сутиени, червила, дрехи, поли, рокли, летни рокли, къси рокли, дълги, с дантела, с гол гръб, всичките са толкова различни и все пак са рокли. Повечето жени са малко по-красиви с рокли. Или поне така си мислят. Или поне това им казват мъжете. За теб вече искам да изхвърля всички рокли от гардероба си и да го напълня само с гащеризони. Първо, самата дума е отвратително отблъскваща, второ, жена в гащеризон?! Именно. Не исках да ме виждаш в рокля, въобще не исках да ме поглеждаш сякаш виждаш опция за достъп до мен или някоя част от тялото ми.
Запознах се с теб в един от ония дни, в които се молиш да намериш една цигара време. Някакви си седем минути, за да си поемеш дъх, да изпиеш чаша кафе, да се погледнеш в огледалото и да си сложиш ярко червено червило. За да има малко цвят зимата, не за друго. Ти беше тогава със същия нос, с който сега обичаш да душиш косата ми. И аз имам фетиши, но не разбирам мъжете, които толкова харесват коси. Защо? Пак ли онази логика, че разбираш ли, ние си нямаме, и затова, бе съкровище, какво толкова, само още малко. Разбирам аз, всичко ми е ясно, само да бях съкровище. Ама не съм. Още отначалото знаем с какъв си имаме работа, винаги, винаги. Вие обаче заблудено вярвате, че ние заблудените можем лесно да бъдем заблудени от заблуждаващата ви патетична игра. Заблуда. Не е така. Така те видях, търсейки ония седем минути време. Ти ме видя, за да сме точни, докато си слагах ярко червеното червило, гледаше движенията на очите, устните и ръцете ми в огледалото, тоалетната беше унисекс, защо не са всички тоалетни такива, това би улеснило случайностите още повече, внезапно застана зад мен и зарови носа си в косата ми, готова да извикам, но затаявайки дъх, защото носът ти беше в косата ми, но ръката ти правеше други малки тайни ритуали отдолу, в дълбокото, които ме караха да спирам да искам да слагам червило, защото си мислех как искам да имам теб и да сложа червило навсякъде по всичкото твое... Тяло.
Изненада ме. Не мислех, че с този нос си способен на такива спонтанности. И името ми не знаеше даже. Обърнах се с лице към теб, исках да те огледам и веднага разбрах, че няма да можеш да загасиш тази бъдеща цигара високо в бедрото ми. Не ти стискаше. Криеше го и тогава, а и постоянно в последствие, но пък беше от тези обезумелите, обсебващите, които искаха да набият някого някъде в някакъв бар, защото някогото ми купил уиски. Е не може ли, аз обичам да пия качествено, не съм от онези, които свенливо поръчват коктейли и котешки облизват сламчицата накрая.
Всъщност онзи път се облизах. Имах блудкав вкус на сок с водка в устата, от имагинерните коктейли, с които си ме представяш, или от онзи, който явно ти беше пил преди да ме целунеш. Беше вкусен. И ти, идиот, не само коктейлът. Но и двамата само в началото.
Спря да ми ставаш вкусен и въобще да ми ставаш какъвто и да е в деня, когато разбрах, че боксуваме. Аз и ти, ти и аз, ей така, заедно доникъде, боксуваме през зимата със зимните гуми със зимните вериги по магистралата на наште отношения. Ти искаше аз да бъда само твоя и да ми е достатъчно, аз исках да съм повече моя и щастлива, но така и не разбрахме, че само с искане до боксуване стига се. Защото аз тогава бях от ония жени, които си мислеха, че следващият непременно ще е по-добър и в чукането, и в пушенето, и в пиенето, и в споровете, и в готвенето, и в четенето на приказки за лека нощ. Толкова време и толкова неуспешни опити за взаимност и споделеност след нашия ме научиха, че искам само моят човек да може да ми загаси цигара високо в бедрото до гащичките. Все още търся, междувременно свършваме за последен път, окончателно, ти заровил нос в косата ми, аз гледайки към изметения ти под.
Защото мъжете уж неосъзнавайки могат да причиняват болка по всякакви начини. Но когато ги молиш за това, те се плашат. Била си извратена. Да, идиот, като тоалетните унисекс съм – извратена и много свободна. А от току-що вече и ти си свободен. От мен. Тръгвай.