Спирка N3
Георги Белоречки

Целува те с ръката, която те облива в допир, спуска я надолу от рамото, гърбът му се отдалечава, издишаш Бог от сърцето си. Виждаш го как се обръща, как ти маха за довиждане; той ще се върне, с него и Бог.
Вратите разсичат мига като гилотина. Оставаш сама с всичкото щастие и тъга в душата си. Сама във вагона. Бадемовите ти очи търсят живот, не, искрица, Неговите следи. Няма ги. Стрелките, сочещи пътя към аварийните изходи, не са Негови. Стряскаш се. Оглеждаш се. Успоредна скопеност. Очи и първичност и закърнялост. Съседите от двете ти страни са безплътни, ръцете им висят безмълвни от торсовете. Бягай! Бягай сега!
Скачаш и се изтикваш в последния момент на перона, секунда преди вратите да са те разделили с щастието, или с тъгата. С изконната раздвоеност. Тичаш лудо нагоре по стълбите, тичаш и питаеш от силата си, тичаш към невентилирания въздух, към ненивелираното пространство тичаш. Не гониш себе си. Гониш него. Гониш него и не поглеждаш назад. И го настигаш.
Ти си Евридика.
На 21.
Ти прекрачи живота.
Ти излезе от окръжността му за няколко ценни мига.
Видя смъртта и нея, Ада, в очите на живите.
И направи най-трудната крачка – тази обратно към живота,
където само влюбеният диша и живее.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.