Секс на къра
Георги Белоречки

В късния следобед на първи юли навън е ад. Улиците са опразнени от слънцето, въздухът не помръдва. Забравена връзка магданоз на пейка пред супермаркет „Ради” сдава богу дух. Ленива котка врътва опашка покрай нея, поглежда я отегчено и подминава.
Вън от града, на къра, слънцето е впило зъби в полето и буци пръст издишат черния си живот. От реката бегло се дочуват разговори между птици. Хора се не виждат. Орех в разорана нива хвърля самотна сянка връз яда на слънцето.
На другия полюс, градския басейн, сенчестият живот бушува. Шезлонгите са прибрани от потъмнели пепелянки под чадърите, Гошо Спасителчето се разкарва напред-назад, мушнал ръце в плитките джобчета на банския, побутващ заклещения зад бандажа любовчия ту наляво, ту надясно. „Все едно съм на къра”, мисли си Спасителчето.
Спасителчето никога не е работило на къра. И за спасител тапия нямаше, но кой му и търсеше. С тяло стегнато като кочан и лице пращящо от красота и дивотия, все пак не оставяше и капка колебание дали е избрал правилната професия.
И макар да бе намерил трудовото си признание, на Гошо никак не му вървеше в личния живот. Той се бе развеждал два пъти и наново живееше при майка си. Баща му се споминал, докато бил още сукалче. Работел в тухларната на реката, между Стояново и Долно Озирово. Една вечер не се прибрал - получил инфаркт и починал на място. На другия ден го изпратили по сетния му път и след четиридесет дена го забравили. Не бил добър човек, както сам казваше Гошо.
Днес, когато се навършваше годишнина от смъртта му, поменът разчопка гошовия ум, подтиквайки го към равносметка: „Те, сеги съм на два’есе и седем годин маж. И нищо. Ни жена, ни деца имам. Татко поне ни направил нас двамата със сестра ми и тогива си е бегал. А язе? Разводи, бой, ебанье, пиенье. Пари немам да си сменя накладките на опело”. Спасителчето спря, изплю се нехайно върху кърпата на невнимателен летовник, оставил вещите си твърде близо до гошовите размисли, след което отново продължи в същия ред: „Треа да се мъням оттука, иначе и я така ше пукна, като баща си. Ше продам опело, ше сакам от спестените пари на баба ми и ше избегам у Италия. Там търселе спасителе, а я опит имам колко си сакаш”. Гошо можеше да разсъждава така цял ден за отредения му живот, ако една кипра врачанка не бе привлякла вниманието му. Тантурестият ѝ приятел, с трайбали по ръцете, туморообразни слънчеви очила и ключ за опел калибра, ѝ се караше, че е забравила да вземе плажно масло. Гошо наближи и с половин ухо започна да следи кавгата, която се разгаряше от инатливия характер на момичето. Врачанската мома и първият момък на Згориград се бяха хванали за гушите и се кълняха, без да ги е еня, че е три следобед и хората си почиват. Най-накрая спорът завърши с изшит шамар и напрежението около басейна полека спихна.
Гошо също си отдъхна. „Те т’ваа е мъж на место! Те такива устати омрази и я не мо’а да ги тр’па, за тех требва да играе само обратното на ръката и те тава е” – заключи целомъдрено спасителят на градския басейн с олимпийски размери във Вършец, за да потъне отново в сметки и блянове за по-добър живот.

***
В седем вечерта басейнът затвори, слънцето скоро по това тупна посечено зад балкана.
Гошо Спасителчето наметна тениска, нахлузи джапанките и се отправи към вкъщи. Както си вървеше заплеснат, изведнъж видя малката врачанка, изяла следобеден шамар, да плаче на пейка на отсрещния тротоар. Нещо го задави отвътре. Стана му мъчно. Забрави за цапнатата ѝ уста и симпатиите към приятеля ѝ. Седна на пейката, намествайки се възможно най-близо до нея. Усети силна възбуда. Плачещите жени го накокържваха целия.
Започна да я успокоява с най-милите думи, които знаеше: „ама ол, що ревеш?”, прозвуча загрижено из устата му. Момичето пламна в по-тежко и от преди ридание. Гошо реши, че трябва да смени тактиката. Прегърна я през рамо и взе да я увещава, че всичко ще е наред, съзнавайки, че скоро щеше да му се прииска и той да ѝ тегли един шамар, ако не заглуши хриповете ѝ. Затова реши да действа мълниеносно и да не губи повече време. Изправи се и протегна ръка към нея, ако иска да потегля с него. Гледайки я така отвисоко, си даде сметка колко много му харесва малкото ѝ телце, изрусените косички, дойните гърди. Увери я, че ще отидат вкъщи, там тя ще може да се изкъпе и преспи, а утре, когато отново се чувства по-добре, той ще запали опела и ще я закара обратно във Враца. И ето че момичето се изправи и му подаде ръка. Гошо я пое и се отправиха към дома му.
Спасителчето живееше в Заножене, квартал на Вършец, разделен от града от огромна поляна, с малки нивички покрай реката и цепка тесен двулентов път. Двамата кривнаха от асфалтовата пътека за по-напряко. Сърцето му заби учестено, когато усети врачанката да стиска силно ръката му. Гошо не дочака друг сигнал. Стисна я здраво в мечешката си прегръдка и току се скриха сред бобовините. С една ръка откопча горнището на банския ѝ, с другата сръчно намести заножченския любовчия под полата.
Вече не мислеше за Италия, безпаричието и безхаберието. Обладавайки тялото ѝ, изхвърляше мислите от себе си. И точно тогава се случи невъзможното.
Впивайки устни в шията ѝ, тласкайки навътре твърдото начало, усети мустачките на къртица под дупето си.
„Те т'ва е нещастието на ‘ора като мен, на мининкио човек.” – проплака без глас Гошо – „Един ден идеш на къра да свършиш малко 'убава работа и все ше се намери некой да ти развали кефо.”
Мигом всички топли чувства се изпариха от сърцето му, свърши ядливо и метна малката врачанка настрана, докато тя, жалната, още трепереше в оргазъм.
Изпълнен с гняв, Гошо дигна шортите си, дръпна рязко врачанката към себе си, тегли ѝ един шамар да го помни и се прибра изгладнял.

На къра животът винаги е бил суров.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.