Сбогом, плът
Августин Господинов

Цял ден удавих в сън, поезия и порно. Навън е тъмно и сенките от свещите играят цигански танци по стените. Болят ме очите, мигам бавно, а когато ги отварям, светът е вече по-различен. Препуска пустият му свят. Седя отстрани и го гледам бездушно, а той търчи побеснял. Унасям се. Сънувам я. Носи същите наситено червени прашки, с които беше първия път. Усмихва се, очите й се изпотяват, а аз държа ръката й. Нямам сила да я задържа и тя си отива. Завинаги. Или поне докато не заспя отново. Със затворени очи светът е по-хубав.
Лежа буден, а в главата ми кънти „The hardest part of moving on is letting go”. Повтарям го на глас и нищо. Червените й прашки висят на металната рамка на спалнята ми от години. Изрязани, с дантела по краищата и надпис „Триумф”, релефен, за да се набива не само на очите, но да боде и пръстите. Триумф. Шибана ирония. Не и тази нощ, кучко. Карне вале! Сбогом, плът. Пише ми се. Пие ми се. Живее ми се.
2 големи на екс и ето ме, подпрян на някаква сграда в центъра. Мъглата изяжда телевизионната кула и аз нямам намерение да я спася. Седя и гледам как червените светлини светят все по-слабо, докато накрая се изгубват в корема й. Затлъстяваща хищна мъгла.
Още един голям ром, моля. Капка по капка се излива целият световен океан, просмуква се в мен и изтича между зъбите на канализационните шахти. Ние сме едно. Дъждът, аз и бетонът под краката ми. От дрехите ми се стичат вадички мъглива вода. Само когато съм толкова мокър, съм истински жив. Студено ми и е и пия направо от бутилката. Затварям очите си, но нея я няма. Виждам само метални контрабаси, метални мелодии, метални хора, някои емайлирани, повечето - ръждясали.
Тичам. Не мога да спра, иначе и аз ще ръждясам. Апатия, аритмия, агония и аз, някъде помежду им. Мъглата изяжда и мен. Следващата глътка ром ме хваща на терасата на Сохо, пуша цигара и гледам колите. Всъщност само държа цигарата, допирам я до устните си, но не вдишвам. Хвърлям я и гледам как червеното петънце се стопява в някаква локва. Майната му.
Карне вале. Само още веднъж, а после сбогом. Танцувам на една маса и всичко около мен се е сляло. На нашето място съм. Всяка година ходя там на рождения си ден. Слизам и виждам усмихнати женски очи. Знаех, че ще е там. Вече на двайсет и няколко, с дълга светла коса, която също се усмихва. Иска да танцуваме, също като едно време. В нея има топлина, която те кара да забравяш, да прощаваш, да желаеш. Тя е изкуство. Хващам ръката й, тя не спира да се усмихва, затварям очите й с целувка и я притискам до себе си. Идея няма как се нуждаех от това. А после танцуваме. Усещам я, в нея има ритъм, страст, бяс и котешка гальовност.
Още един ром и вървим по улиците, като джапаме във всяка локва нарочно. Тя ми дава от моите спомени и от нейните усмивки. Ами аз какво да ти дам, котко, ръцете ми са празни. Усмихни се, казва, достатъчно е. Хилим се в сърцето на София, десетина години след първата ни разходка.Тогава аз не пиех, а тя подраняваше за срещи. Сега съм опустошен, а тя -изпепелена. Свиваме по някаква малка уличка, първо стълби нагоре, после надолу. Лабиринт от пътища, водещи никъде. Нямам повече сили. Заведи ме вкъщи, казвам й, а после не помня нищо.
Събудих се сам в леглото си. На мястото на триумфа й имаше сгънат лист от тетрадка, на който пишеше „Сбогом, плът, и честит рожден ден”.