Заради нея
Августин Господинов

Искрен съм с непознатите момичета, които срещам или преследвам, които загубвам, но не забравям. Искрен съм някъде между предпоследната и последната глътка ром.
Ако се опиташ да догониш непознато момиче, локвите не джвакат под краката ти, копривата не пари ръцете ти, дъждът не попива в душата ти. Знам, о, със сигурност знам, че всяко момиче, тръгнало си само, иска да бъде настигнато и аз понякога оставям чашата си на земята, прекъсвам разговора си, зарязвам якето си да виси на металната закачалка и хуквам, следвайки отдалечаващата се сянка. Героично я настигам и тържествено, а после й казвам нещо глупаво, за да не я уплаша. И вървим. Или тичаме за трамвай, водещ ни някъде в непознатата Прага и аз избързвам, за да задържа вратата, а после се гъчкаме и аз по малко поглеждам очите й, а тя ми показва картата на метрото с дългите си пръсти с бледолилав маникюр. И ако й се говори с мен, тя също казва нещо глупаво, за да не си помисля, че напразно съм я догонил.
- Защо си без яке?
- Заради теб, - казвам й. Всъщност повече заради себе си.
Романтичните жестове са изплетени от егоистични нишки, хормони и алкохол, но аз не я догоних, за да я отегчавам с моите теории. Не, непознато момиче, не искам да държим ръцете си, нито да се изчукаме, а после да се влюбим и ти да се пренесеш у нас и да си вземем котка, не, куче, добре и котка, и куче и да ги кръстим с имената, с които бихме кръстили децата си. Догоних те, за да поговоря със случаен човек, това е. За да бъда искрен, дори и да не говорим. За да те сънувам, когато заспя.
Дива е. По тръпчинките й го познавам. Косите й са акациево-златисти и светлината от лампите в трамвая танцува по тях. Една мъничка фиба задъхано се опитва да ги удържи и виждам малките й перлени обеци, които завършват лицето й. Усмивката й е топла и предразполагаща. Думите ми попива с тази усмивка. Разказвам й как веднъж със съседското хлапе разбихме една къща и за първи път видях баща ми да плаче. И за любовите си й разказвам, и за това, че винаги много обичам и че обичам любовта и обичането, и жените, и следите, които оставят в мен. Запушва ми устата с показалеца си, ще пропуснем нашата спирка.
- Нашата спирка? - повтарям.
- Да, нашата спирка.
Слизаме. Аз първи, а сетне й подавам ръка. Поглежда ме въпросително. Кимвам.
- Заради пръстите ти. И заради бледолилавия маникюр.
- Защо остави дните да се стичат покрай теб? - пита ме, докато държи ръката ми.
Не ми се говорят клишета. Не искам да й казвам, че животът е вреден навик, нито че съм изморен от странностите му. От тротоара стърчат пътни знаци.
- Аз съм безпътен знак, - отговарям й. И събирам лица. Цяла колекция имам - дневни и нощни. Знаеш ли, лицата на тази нощ бяха целулитени, пропити с очакване, но по краищата им се четеше разочарование.
- И затова ме догони?
- Да, заради теб, но повече заради себе си. Винаги ще се намери някой фетишист, който ще харесва ръцете ти повече от красивата ти душа.
Пуснах ръката и й си хванах такси. Заради себе си, но повече заради нея.

Коментар

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.