Гардероб
Августин Господинов

От месец и нещо живея в една гарсониера в Прага 4, до станцията на метрото, тръгваш покрай Била, после само по уличката с джиджаната сладкарница и срещу детската градина ще видиш блока с просторите и прекопаните лехички с рози. Розите не миришат, но пък на просторите понякога се белеят шаршафи и ми става мило и родно, нищо че съм на хиляда-и-аз-не-знам-колко километра от моя блок с бабите клюкарки и изпотъпканите лехички.
За първи път от нас се изнесох на 16 и живях първо в мазе на Шишман, после в мансарда на Стамболийски, делих апартамент с един наркоман и богатата му приятелка в Лозенец, после заминах да живея в Берлин - първо в общежитие на майната си, докато не си намерих апартамент в центъра. И ето ме сега в Прага, в типичната гарсониера, миришеща на мухъл и социализъм, които не можеш да проветриш. Поразчистих малко трохичките и обелките от шпеков салам, сбутах празните буркани и омазнените картонени кутии от пица и седнах на масата в кухнята. Никога не съм писал на маса, камо ли през деня, камо ли трезвен. А дори не е първо число на месеца да кажеш, или понеделник, или някой специален ден. Неловко ми стана. Облегалката на стола ме ръбеше, пречейки ми да се унеса в мисли или дрямка. Отворих си последната бира, затихнала между завехналия шпек и една консерва с грах, и продължих.
Още от мазето на Шишман си имах едно правило - не наричах „дом” едно жилище, преди да съм чукал на всяка мебел в него. Не знам как го бях измислил, но си остана и с всяко преместване ми ставаше все по-трудно да се „задомя”. Мазето се изчерпваше със стол, легло и маса. Без гардероб, дизайнерски библиотеки или декоративни масички в четири цвята от Икеа.
Всъщност гарсониерата не само не ми беше дом. До миналата седмица тя си беше още девствена! Но ето че излъгах едно миньонче от курса ми по Медии и Общество да дойде у нас да й чета стихове на Буковски и да пием Бехеровка. С журналистките беше така, само от споменаването на Буковски гащичките им се изпотяваха, а аз минавах в графата на онези, различните. Каза ми, разбира се, че няма да прави секс с мен... ако заради това съм я канел - да съм си го избиел от главата. Намирах го за симпатично, беше си част от ритуала. Като влязохме, налях в кристалните чаши, взех „Присмехулнико, пожелай ми късмет” и се покатерих на гардеробчето, в което си държах обувките, чистите чаршафи и някои странни неща. Беше към метър и петдесет - точно толкова, че да подскочиш и да седнеш отгоре му. Миньончето ме погледна учедено. Харесваше й да правя маймунджилъци пред нея, беше си част от ритуала. Вдигнах тост за това, колкото и да порастваме, да намираме връх или в краен случай някоя достатъчно висока мебел, от която по детски да си веем краката. Уж свенливо ми показа хубавата си усмивка, състояща се от равни бели зъби и дяволитост. Пихме - аз до дъно, а тя съвсем мъничко, от което лицето й се сбърчи в гримаса като на дете, което са излъгали да отпие ракия вместо вода. За първи път виждах лунички от киселост, а не от смях. Отпи още веднъж, по-смело и без толкова драматизъм, засили се и с котешка премереност се настани до мен. Каза, че е неин ред да вдигне тост. Не я дочаках да довърши, скочих на пода и точно когато чух френското и „р” да отеква в „наздраве”, впих езика си межу белите и бедра. Напук на ритуала!
Гардеробчето, което неподвижно беше преживяло Пражката пролет, падането на Стената, разпадането на Чехословакия, а сетне и новите съюзи, не помръдна и докато превръщах анонимната гарсониерата в мой дом.
Изръбен допивам топлата си бира и си мисля - ех, едно време гардеробите какви бяха, а сега миньончетата какви са.